Кристиян Шкварек: Защо Радев победи?

Изненадата, която никой не предвиди

България се събуди в нова политическа реалност след „смазваща победа“, каквато страната не бе виждала от 25 години. Резултатът на формацията „Прогресивна България“, водена от Румен Радев, не е просто изборна победа – това е електорален трус от мащаба на триумфа на Иван Костов в края на 90-те. С над 130 мандата в парламента, политическата карта беше преначертана по начин, който остави анализаторите в ступор.

Докато либералните среди у нас пребиваваха в „миниуфория“ от загубата на Виктор Орбан в Унгария само седмица по-рано, под повърхността се задвижваха мощни електорални пластове. Оказа се, че надеждата за либерален пробив се е сблъскала челно с реалността на една България, която отказва да се побере в клишетата на социалните мрежи. Защо социологическите прогнози и „жълтопаветните“ очаквания се оказаха толкова далеч от истината? Отговорът се крие в способността на един лидер да изоре нива, която неговите опоненти доброволно изоставиха. 

Кристиян Шкварек

Българското общество е фундаментално консервативно (и това не е тайна)

Основната теза на анализатора Кристиян Шкварек е проста, но болезнена за политическия елит: българинът е „мъдър, спокоен и равновесен“. Нашето общество не се стреми към революции, а се намира в стабилния „консервативен център“. То избягва както крайностите на либерализма, така и евразийския радикализъм.

Средностатистическият български гласоподавател притежава три ключови характеристики, които решиха изхода на този вот:

• Умереност и баланс: Българинът не обича истериите. Той не иска да развява знамена по задължение всеки ден, нито да влиза в крайни геополитически авантюри.

• Прагматизъм пред „чудеса“: Мнозинството не вярва във фантасмагории за излизане от НАТО или ЕС, нито в екзотични съюзи с Китай и Русия. Хората търсят стабилност, а не идеологически фойерверки.

• Резистентност към либералния дневен ред: Фигури като Макрон, Трюдо или политики като Зелената сделка и миграционните квоти не срещат одобрение сред масовия избирател, който предпочита традиционната европейска нормалност.

Вакуумът в центъра: Как ГЕРБ „подари“ победата на Радев

Победата на Радев не е плод на магия, а на стратегически вакуум. Години наред ГЕРБ доминираше консервативния център, балансирайки между Брюксел и националния интерес. В последните години обаче партията направи фатална грешка – тя реши да „уваканти“ (остави празна) тази нива. Като се измести към реториката на ПП-ДБ, фокусирайки се изцяло върху Украйна, еврото и Урсула фон дер Лайен, ГЕРБ започна да ухажва онези 20% от обществото, които вече са заети, и изостави останалите 80%.

„Този политически център беше доминиран от ГЕРБ дотогава, когато направиха… коалицията с Обединени патриоти… Този политически център, в който те се намираха – консервативен – по някаква причина те решиха да го увакантят последните години… измествайки се към реториката на ПП-ДБ.“

Радев просто влезе в тази празна „ливада“ и започна да я оре. Той обра гласовете на хората, които се почувстваха непредставени от завоя на ГЕРБ към либерално-демократичното крило.

Парадоксът на „Етикета“: Защо сравнението с Орбан и Путин направи услуга на Радев

Една от най-големите тактически грешки на либералните среди бе опитът да демонизират Радев с етикети. Наричайки го „българския Орбан“, те не му „извадиха очите“, а му „изписаха вежди“. В това се крие огромната ирония: според данни на Евростат, Виктор Орбан има най-висок рейтинг в Европа именно в България.

Когато Facebook страниците се самонавиваха в „сектантско“ възмущение от снимките на Радев с Путин или Ердоган, масовият българин виждаше нещо друго – лидер, който е готов да разговаря с всички в името на държавния интерес. Либералното „самопсихиране“ в социалните мрежи само потвърди за избирателите, че Радев е тяхната автентична консервативна алтернатива. Атаките постигнаха обратен ефект, защото за масовия избирател Орбан не е плашило, а модел за подражание.

Геополитика със „съображения“: В Европа сме, но по нашия начин

Българското мнозинство не иска напускане на ЕС или НАТО. То обаче иска управление, което е „националистическо спрямо лагера, в който се намираме“. Радев формулира позиция, която резонира с този инстинкт: „В Европа сме, но със съображения“.

Често обвиняван в проруски позиции, случаят на самия Кристиян Шкварек (който е полуполяк и активно е помагал на Украйна, но също е наричан „проруски“ от либералните среди) илюстрира колко сбъркани са дефинициите у нас.

Реалните разлики между реторика и действия:

Либералното клише: Всеки, който не развява украинското знаме ежедневно или критикува политиките на Брюксел, е „проруски“.

Административната реалност: Въпреки острата реторика, служебните кабинети на Радев не предприеха нито едно действие, което да отклони България от нейните международни ангажименти.

Центристката стратегия: Радев демонстрира, че е готов за диалог с всички световни лидери – от Урсула фон дер Лайен до Владимир Путин – което в очите на консервативния избирател е знак за сила, а не за предателство.

Стабилност или нови протести по жълтите павета?

Какво да очакваме оттук нататък? Прогнозата не е за кървав реваншизъм. Големите центристки формации обикновено изпращат сигнали за стабилност. „Прогресивна България“ вероятно ще заложи на имиджа на „възрастните хора в стаята“, които идват, за да спрат хаоса и ценовия шок. Вместо „грозни сценки“ и арести, ще видим опит за демонстриране на спокойствие и работа.

Въпреки това, спокойствието на жълтите павета ще бъде кратко. Прогнозата е, че демократичната общност няма да издържи четири години в пасивност. До лятото на 2027 г. можем да очакваме опит за мащабни протести тип „ДАНСwithme 2“ – с пърформансите, плакатите и типичната софийска стилистика. Дали те ще съборят властта обаче зависи от това дали Радев ще реши да играе по техните правила или ще се облегне на своето „смазващо мнозинство“, отказвайки да се поддаде на натиска на площада.

В своята книга „Българската политическа почва“, политологът Димитър Ганев описва точно онези характеристики на нашия народ, които мнозина политици избират да игнорират. Тази почва е консервативна, умерена и прагматична. Тя не приема чужди идеологически химери и наказва всеки, който се опита да я превърне в нещо, което тя не е.

Изборите ни дадоха урок, който се повтаря циклично: когато системните партии оставят нивата на консервативния център „неизорана“, винаги ще се намери лидер, който да влезе в нея и да пожъне плодовете. Въпросът към останалите политически играчи остава: ще се научат ли най-накрая да „орат“ там, където е народът, или ще продължат да се самозалъгват в дигиталните си балони, докато действителността отново ги остави в периферията на историята?..