Поръчковите убийства

Поръчковите убийства

През периода 1990–1997 г. държавата не прави почти нищо, за да противостои на корупцията и организираната престъпност. В резултат на това се създава мафията – организация на престъпни търговци и корумпирани държавни служители. Търговци стават бивши полицаи, служители на Държавна сигурност (ДС), както и лица, осъждани за криминални и други престъпления, и най-вече специалисти от различни ресори на икономиката, които като служители или агенти на ДС и деца на „наши другари” получават доверието да управляват пари като олигарси.

Поръчковите убийства, които се случват тогава, са инструмент на мафията да реализира икономическите си интереси. По-рядко са вендета. Има случаи, при които убиват кмета, защото не желае да приеме подкуп и да наруши закона. Мафията убива и защото се бори да придобие цялата икономическа власт в държавата или пък се стреми да отнеме властовите лостове на друга мафиотска групировка – при конфликти за пазари в сивата и черната икономика и особено що се отнася до забранените стоки.

Да корумпираш, означава да подкупваш, да разваляш, да развращаваш. Държавните служители в доста широк обхват на трите власти (законодателна, изпълнителна и съдебна) се поддават на „развала“ и започват да злоупотребяват с обществените си позиции за лично облагодетелстване. Длъжностни лица пряко или чрез техни близки се обогатяват неправомерно и незаконно, като злоупотребяват с поверената им власт. На практика всички форми на управление са подвластни на корупцията. Що се отнася до поръчковите убийства на прехода, не може да се каже, че корупцията служи за дребно давление и рушветчийство. Те остават неразкрити, защото се използва предварително създадената корупционна система в институциите.

По делото за убийството на експремиера Андрей Луканов се стига и до върха на пирамидата, наричан клептокрация[1], защото държавата образува едновременно две разследвания. Едното за разкриване на убийството на Андрей Луканов, а другото, водено при изключителна секретност – за прикриване на убийството под претекст, че един от обвиняемите за убийството на Андрей Луканов, на име Юрий Ленев, е бил изтезаван при задържането му под стража. И двете дела, в нарушение на процедурата, се водят под шапката на Националната следствена служба (НСлС), макар че полицаите, обвинени за „изтезанията” над обвиняемите за убийството на Луканов, трябва да бъдат разследвани от Военна прокуратура.

Държавата изоставя всякакви, и най-вече външни претенции за почтеност – магистрати съставят фалшиви медицински удостоверения, представят се неверни съдебномедицински експертизи, извършва се ретравмиране или гримиране на „изтезавания” Юрий Ленев – един от обвиняемите, който е фотографиран и снимките се показват във Висшия съдебен съвет (ВСС) и на избрани журналисти. Лилия Христовска, Анна Заркова и други видни журналисти, са така заблудени, че Анна Заркова в отговор на „оказаното й доверие” в НСлС и разпространява снимките на Юрий Ленев със следи от „изтезанията“. Трябва да минат години, за да се убеди, че Юрий Ленев не е изтезаван.[2] Както обича да казва топкриминалистът Ботьо Ботев: „БСП си уби Андрей Луканов и БСП си прикри убийците му”.

Условията, които благоприятстват корупцията, свързана с поръчковите убийства, са твърде много:

– Концентрация на власт у разследващи и магистрати, които не са пряко отговорни пред обществото.

– Липса на прозрачност при изясняване на причините за неразкриване на авторството на поръчковите убийства. Подхвърлят се версии на жълтата преса, които не отговарят на действителното фактическо положение. Укриват се резултати от ДНК експертизи и веществени доказателства.

– Слабо правораздаване, което позволява да му се подменят доказателства – неистински документи, лъжливи показания, неверни заключения от съдебномедицински експертизи.

– Ограничения по отношение на свободата на словото, които допълнително позволяват да бъдат прикривани извършителите на престъпленията.

– Нископлатените държавни служители в Министерството на вътрешните работи (МВР) и магистрати в съдебната система в сравнение с бизнесмени и адвокати.

– Напълно незаинтересовани граждани, които не изпълняват задълженията си да сигнализират, да свидетелстват честно и да не премълчават истината.

– Понякога жертвата използва много големи финансови ресурси за своя бизнес, но висш държавен или обществен служител е в невъзможност да изпълни противоправната поръчка поради лични причини или защото бос на мафията му нарежда.

– Има случаи, при които убитите са държавни служители (внедрени агенти), и държавата решава да ги „освети“, защото бъркат в кацата с меда.

– Налице е и още по-аморална игра, при която държавата „осветява“ своите агенти, за да бъдат обвинени в престъпна дейност и осъдени, ако не изпълняват предварително зададените им поръчки. В случай че успеят да избегнат изтърпяване на наказанието, те напускат страната и се внедряват в мафията на други държави. Тези хора много често биват убивани. Пример за това е убийството на Иван Тодоров – Доктора. Към тях се подхожда с недоверие, защото този ход на службите е още отпреди времето на Ботвиник[3].

Институционалната корупция винаги предполага политическа облага за държавния служител или за магистрата, изразяваща се в кариерно развитие или политическа кариера. Ако се проследи кариерното развитие на магистратите, които осъдиха обвинените в убийството на Андрей Луканов, и тези, които ги оправдаха, ще се установи, че всички работят във Върховния касационен съд (ВКС), а един и в Конституционния съд (Румен Ненков). Има и магистрат, който си сменя местоживеенето и заминава за САЩ (Георги Георгиев). Председателят на състава, постановил първата оправдателна присъда на убийците на Луканов, реализира шеметна кариера на развитие и падение (покрай неглижирането на делата срещу енергийната мафия като заместник главен прокурор), но сега отново е съдия във ВКС (Галина Тонева). Между другото, шефът на НСлС образувал, без да е в компетенциите му, проверката за прикриване на убийството на Луканов, също е обгрижван. Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства (НБКСРС) се открива наново от властимащите, когато трябва да се намери работа на този магистрат (Бойко Рашков). Някои от магистратите, взели оправдатeлното решение, дори не крият близкото си познанство с един от обвиняемите – Ангел Василев, на публично събитие – изложба на картини. Корупцията винаги улеснява криминалните деяния на организираната престъпност като трафик на наркотици, пране на пари, проституция и контрабанда. Поръчковите убийства щяха да имат нормален процент разкриваемост, ако не бяха продажността и покварата, шестващи по всички етажи на властта. Те в преобладаваща степен си остават неразкрити, а по малкото разкрити е постановена оправдателна присъда. Служебното лице облагодетелства убийци, които от своя страна могат да му предложат материално възнаграждение, а не само кариерно развитие. Досега обаче това не е установено чрез законно разследване.

При поръчковите убийства корупцията винаги е институционална, а тя на свой ред е свързана с политическата корупция.

Наказателното (пеналното) законодателство в условията на прехода е променяно многократно, но за действителна борба с корупцията не са възприети ефективни практики. Ако бяха възприети, нямаше да е допустимо кариерното развитие на магистрати, прикривали авторите на поръчкови убийства. Тези магистрати нямаше да влизат в политиката, или както ми каза един върховен съдия (жена): „в домовете им нямаше да мирише на пари”.

Тези дейности, които се препоръчват на България в международните документи – установяване на строги и ясни закони срещу корупцията, прозрачност на публичните процедури, подобряване на управлението на публичния сектор и увеличаване на политическата отговорност на публичните служители, въпреки създаването от време на време на специални комисии за борба с корупцията, у нас намират покритие само на думи. В крайна сметка се стига до днешната ситуация, при която обществеността добре познава корумпираните държавни служители и магистрати, а те, с малки изключения, управляват основните системи в държавата.

Корупцията при политическите убийства не може да бъде различна в зависимост от страната и по дефиниция. Има обаче практики за политическо финансиране, които са приети на едно място, но са незаконни в друга държава. Неразкритите поръчкови убийства винаги са корупционни, а корупцията и организираната престъпност все още си остават престъпление без наказание у нас. Основен проблем в България според мониторинговите доклади на Европейската комисия (ЕК) е организираната престъпност. Поръчковите убийства в София продължават, както и корупцията сред прокурорите и съдиите. Въпреки усилията да се изчисти прокурорската институция, досега не е осъден нито един заподозрян в поръчково убийство.

Поръчковите убийства са деяния, които характеризират най-вече организираната престъпност в страната, установила се още в началото на прехода за навлизане в частния бизнес чрез контрабанда, разпространение на наркотици, проституция, данъчни измами, трафик на хора, трафик на оръжие, кражби на коли и др., както и на свързаната с нея системна корупция. Форми на проявление на насилствено завладяване на скрити пазари и „пазарни ниши“ са отвличането на хора срещу откуп, причиняването на телесни увреждания и като крайна мярка – поръчково убийство, а то е най-тежкото престъпление, защото посяга на човешкия живот.

Този род убийства са ефикасно средство за поддържане на конфигурацията на организираната престъпност. Те са резултат от целите, които си поставя организираната престъпност, като завладяване и поддържане на нови черни пазари и скрити пазари на стоки, спекула, търговия със забранени за съхранение и продажба вещи, както и търговия с хора, навлизане в политическото пространство и проникване в държавната власт на всички нива.

Убийствата на хора в България се извършват по поръчка на лица от подземния свят, понякога от поданици на чужди държави. Разбира се, най-често поръчката е българска, както е несъмнено при убийството на ексминистър-председателя Андрей Луканов. Килърите обаче са чужди граждани.

Когато поръчковите убийства са дело на организираната престъпност, това ги прави и корупционни, тъй като съществен белег на престъпниците е връзката им с йерархичните нива на властта и контролираните от нея канали за контрабанда на стоки, наркотрафик и трафик на хора, проституция и др.

Поръчковите убийства като най-опасен вид престъпност са резултат от черни сделки на скритите пазари, поради което не биват разкривани, а още по-малко може да се твърди със сигурност за какво е възникнал спорът, решен чрез насилие. Опитът показва, че се убива тартор на някоя от организираните престъпни групи, за да бъде заето мястото му на пазара за наркотици или контрабанда. Някои босове на организираната престъпност са убити, защото първоначално са били държавни служители и са работели като агенти под прикритие (Иван Тодоров – Доктора, Иво Карамански), а впоследствие са присвоили контролирани от държавата пари и не са се отчели, поради което са „осветени” и екзекутирани.

Други са ликвидирани, защото не са били коректни с международните си партньори на скритите пазари, което води до издаване на смъртната им присъда (Поли Пантев).

За генезиса на „подземния свят” и поръчковите убийства в България може само да се предполага, тъй като няма официални данни за корените и еволюцията на организираната престъпност.

Мотивите за поръчковите убийства в началото на демократичния преход са, най-общо казано, три категории – чисто гангстерски и лични саморазправи в стил „омерта“, породени от финансово-икономически сблъсък на интереси или по политически причини. Първите две категории мотиви много често се преплитат. За „поръчка“ по чисто политически причини засега претендира единствено убийството на първия министър-председател на прехода Андрей Луканов, извършено на 2 октомври 1996 г. За това и до момента са категорични водилите разследването полк. Ботьо Ботев и следователят Олег Янев.

Общото между всички поръчкови убийства е, че с много малки изключения и извършителите, и поръчителите остават неразкрити, което със сигурност ги прави корупционни. Дори и някои да са привлечени като обвиняеми, прокурорът прекратява наказателното производство или съдът ги оправдава, ако обвинението „не е доказано по несъмнен начин“.

 

Квалификацията смърт в резултат на „самоубийство” бележи началото на прехода, като жертвите са най-вече от номенклатурата на тоталитарните служби и институции. Тези случаи, въпреки доста странните обстоятелства, които ги съпътстват, потъват в забрава и остават извън списъка на поръчковите убийства. Разглеждането на темата обаче ще е непълно, ако не припомним т.нар. „самоубийства“ – още повече че вероятността голяма част от тях да са инсценирани, е твърде висока.

При недоизяснени в публичното пространство обстоятелства през 1990 г. умира Тинко Воденичаров – съветник на Тодор Живков по общите въпроси, който е един от посветените относно задграничните сметки на БКП и финансовото подпомагане на братските комунистически партии и революции по света. Смъртта му е отчетена като самоубийство. Въпросът е дали не е бил убит заради това, че знае по кои банкови сметки е поел онзи 1 млн. щатски долара от фонда, лично управляван от Тодор Живков.

На 29 юли 1991 г. следва самоубийството на висшия полицай Янко Димов, за когото е известно, че е разследвал задграничните финансови сметки.

На 6 януари 1992 г. бившият шеф на Първо главно управление на ДС генерал Стоян Савов е открит „самоубит” във вилата му в с. Лесичево. За него се твърди, че е разполагал с банковите шифри на задграничните фирми, работещи под прикритие.

Шест месеца по късно, на 6 юни 1992 г., се самоубива шефът на българската секция на „Интерпол“ Свилен Панайотов, който се занимава с разследване на изтичането на български капитали към Канада.

Следващата жертва отново е разследвала банкови трансфери по трасето „София – Душанбе – Милано“. Стефан Георгиев от Държавен финансов контрол е изгорен жив на 6 ноември 1992 г. край с. Хераково.

Като самоубийство се води и смъртта на посланика на ЮАР у нас Алвин Бъргър на 3 март 1993 г., въпреки че при откриване на трупа му в служебната кола по него са установени хематоми в коремната област. Г-н Бъргър е участвал като посредник във финансови трансфери по договори за въглища и за касети с ядрено гориво.

В края на същия месец следват скоропостижните самоубийства на четирима банкери. На 22 март 1993 г. се обесва шефът на банката в Лясковец Стефан Колев. Той е първата жертва на финансово-партийния скандал „Акрам“, свързан с Българската социалистическа партия (БСП). Следват самоубийствата на шефа на клона на Първа частна банка (ПЧБ) в Павликени Ангел Кабаиванов и на началниците на клонове на Кредитна банка в Ловеч и Враца – Михо Михов и Александър Банов.

Най-бруталното убийство на човек, свързан с бившата номенклатура на БКП, се случва на 23 август 1993 г. Малко преди полунощ, близо до софийското с. Мрамор, мъж е завързан и увит с експлозиви, които са взривени дистанционно. Парчета от тялото му са открити в радиус от сто метра. Установява се, че жертвата е Георги Стойков – пловдивски бизнесмен, който върти външната търговия на няколко държавни предприятия от Пловдивска област (Пловдив, Пазарджик и Смолян) чрез фирма „ПСИ Импексинженеринг“. До 1989 г. взривеният е бил секретар на Районния комитет на БКП и заместник на Огнян Дойнов в дружеството „Организационна техника“. Обвинени за кървавата разправа няма, въпреки твърденията на разследващи, че заподозрените са руснаци и дори са знаели кои са, но те изчезнали, преди да ги задържат. Причината за убийството според тях е некоректността на Стойков в общите им бизнес отношения.

 

Реалният маркер за отприщване на поръчковите убийства у нас си остава ликвидирането на ловешкото страшилище, бореца Стефан Мирославов – Крушата. Началото им в общественото пространство бележи разстрелът на бившия многократен републикански шампион по класическа борба на4 септември 1993 г. край Ловеч. Мирославов е обстрелян с три куршума от автомат „Калашников“ 7,62 милиметра около 20.02 часа, докато лети с над 110 километра в час с вишневочервения си „Мерцедес“ кабриолет към София. Фатален се оказва вторият изстрел, който пронизва бореца във врата, разкъсва сънната му артерия и той се блъска в бетонния парапет край пътя. Когато пристига „Бърза помощ“, той вече е издъхнал.

За разследване на престъплението веднага е изпратена специална група криминалисти от София. И неслучайно – почеркът на убийството подсказва появата на нов стил, непознат за правоохранителните органи или пък подценяван – „поръчковата“ ликвидация на неудобни хора.

В случая е налице целият атрибут на престъплението. На първо място, перфектен стрелец, който от 120 метра уцелва във врата шофьор, движещ се със 110 километра в час. По този повод в медиите се появяват версии, че това може да е дело само на шампион по спортна стрелба – такива ни бяха представите тогава за възможностите на наемните убийци. Вторият важен момент е организирането на примамка за жертвата. От материалите по разследването става ясно, че въпросната вечер Мирославов не е имал намерение да пътува. Същия следобед той е с приятели на стадиона в Ловеч – гледа как съгражданите му от „Лекс“ побеждават с 4 на 2 „Ботев“ – Враца и излизат начело на „Б“ футболна група. Компанията се отправя да празнува в ресторанта на градския хотел. В началото на купона някой звъни по телефона на Крушата в 19.53 часа и той внезапно решава да пътува за София. Девет минути по-късно попада на мушката на килъра.

Версиите, че разстрелът е отмъщение за зверствата, които Крушата е извършвал, или че е резултат от война между зараждащите се престъпни групировки, пропадат.

„Чомбе поръчал Крушата“ – това е неоспорената, но и непотвърдена от съда версия, представена от журналиста Слави Ангелов в книгата му „9 милиметра. Истинската история на българската мафия“. Според информацията му от полицията петричкият бизнесмен Иван Кочев – Чомбе е организатор на убийството, тъй като Крушата го измамил в общия им бизнес за контрабанда на цигари:

 

Дори убиецът е известен за няколко днес бивши служители на полицията – той не е дошъл от чужбина, не е руснак, нито пък е сърбин. Името му е известно още от 1994 г., както и това на поръчителя. Всъщност убиецът и поръчителят са на свобода само защото законът в България в края на 1993 г. не приема за доказателство един телефонен разговор, който е ключът в разкриването на това първо поръчково убийство у нас. От него освен името на наемника се разбира, че той е взел 1 млн. лева за първия атентат срещу силов бос в България[4].

 

Първата доходоносна далавера на Стефан Мирославов е трафикът с цигари. В този бизнес го вкарва Чомбе. На фона на митническите измами през следващите години това, което прави Чомбе през 1993 г., изглежда твърде елементарно, но в същото време е неимоверно печелившо – в България през граничния контролно-пропускателен пункт (ГКПП) Кулата се вкарват транзитно контейнери с цигари – най-вече „Марлборо“, които би трябвало да излязат за 48 часа от страната през ГКПП Оряхово.

На изходния пункт обаче се оформят фалшиви документи, а цигарите се продават във вътрешността на страната. Няма мита, нито акцизи – само печалба от вътрешната продажба на цигарите. Крушата има две фирми – „Стема“ ООД и „Олимпик“ ООД, през които, с помощта на Чомбе, се осъществява далаверата. Има и склад в столицата на борсата в „Илиянци“. Всичко върви добре до момента, в който Крушата решава да „изреже“ Чомбе от бизнеса, в който самият той го е посветил.

В началото на август 1993 г. един дванайсетметров контейнер с цигари „Марлборо“ влиза в България през ГКПП Кулата по схемата „Чомбе – Крушата“ и по документи излиза в Сърбия през ГКПП Оряхово. Този бизнес върви от месеци. Печалбата от един контейнер е около 800 000 германски марки, защото не се плащат мита и акцизи. Крушата решава да вземе бизнеса. Инсценира вътрешна кражба на стоката, прибира цялата сума и отчита на Чомбе минимална част от уж останалите от грабежа цигари. Междувременно през следващата седмица минава още един дванайсетметров контейнер, който Крушата обсебва по същата·схема. Следва голям скандал с Чомбе, на който присъстват много свидетели. По-късно пред следователя по делото за убийството на Крушата майка му и брат му ще разкажат, че двамата са се скарали лошо и са развалили взаимоотношенията си.

Случаят предизвика сериозни притеснения и страхове не само сред хората от престъпния свят, но и у тези с белите якички и нечиста съвест. Из медиите се разгарят митове за съставянето на „черен списък“ и организирането на спецотряди от бивши командоси килъри – т.нар. „ескадрони на смъртта“.

Кръстник на легендата за „черния списък“ с набелязани за ликвидиране лица става дясната ръка на Крушата Алейдин Алиев – Алчо, който след разстрела на шефа му заявява: „Аз съм следващият!”. Впоследствие са ликвидирани доста хора с подозрение, че са били част от този „черен списък“, но не и борецът Алчо. Той става един от най-богатите и недосегаеми за закона мутри в Ловеч и заедно с яките си момчета превръща „страха в професия“ по свидетелства на съгражданите му. След свиреп побой в Ловеч на 26 октомври 1996 г. за разчистване на сметки между „Корона Инс“ на Иво Карамански и ВИС-1[5], на Алиев му се налага да си откупи живота. Според публикация в електронното издание на „24 часа“ от 26 януари 2013 г. Алчо плаща на Карамански 100 000 долара лично, на среща в местно кафене.

Легендата за „ескадроните на смъртта“, които ще избиват престъпници и корумпирани властници и държавни служители, започна медийно да се захранва от твърденията на лидера на ДПС Ахмед Доган от 25 май 1993 г. в публикацията на вестник „Труд“: „Отряд за политически тероризъм създало правителството на Филип Димитров”. В нея се припомня, че още през декември 1992 г. Доган предупреждава от страниците на същия вестник, че от провинцията в София са докарани „между 30 и 50 главорези, бивши служители на МВР, които в столицата никой не познава. Те са подготвени в случай на криза да арестуват видни политически лидери от парламента и от извънпарламентарните сили, както и водещи бизнесмени, ръководители на средства за масово осведомяване, фигури, от които зависи стабилността на страната”[6]. Сред най-застрашените са посочени имената на Ахмед Доган, синдикалните лидери на КТ „Подкрепа“ д-р Константин Тренчев и на КНСБ проф. Кръстьо Петков, политиците Асен Мичковски, Чавдар Кюранов, Димитър Йончев, Димитър Луджев, шефа на „Мултигруп” Илия Павлов, Валентин Моллов, главните редактори на „Труд” Тошо Тошев и на „24 часа” Петьо Блъсков. В публикацията на вестник „Труд“ се твърди, че спецгрупата се състои от 32 души, сред които и жени, които заради рисковата им работа са повишени от сержанти в офицери. Подборът им е осъществен лично от главния секретар на МВР Богомил Бонев, а пряк ръководител е майор Венцислав Дойчинов – тогавашният началник на Бюрото за оперативно издирване (БОИ). Твърди се, че избраните са обучавани в специален лагер в провинцията от 1 септември до 11 декември 1992 г. Три седмици преди последния митинг в защита на правителството на Филип Димитров (29 декември 1992 г.) групата е прехвърлена в София. Според вестникарската легенда спецслужителите е трябвало да се влеят сред симпатизантите на СДС, да създадат безредици, след което по сценарий и предварително изготвени списъци да започнат масови арести. „Публикацията в „Труд” (от 29 декември 1992 г.) и разкриването на конспирацията предотвратили плана на тъмносините”, гордее се вестникът, окуражен от подкрепата на вътрешния министър в правителството на Любен Беров Виктор Михайлов, който заявява, че предшественикът му Йордан Соколов е създал анормални структури, чиято дейност трябва да бъде разследвана. Позицията на участниците в сформирането на спецотряда е, че той не е създаден за политически репресии, а за борба с лавинонарастващата организирана престъпност. Те са категорични, че съществуването му е било използвано за политически интриги и ако планът им не е бил провален, е нямало да се стигне до зловещото мафиотизиране на държавата. През този период редакциите на вестниците са заливани от анонимни писма на организации, обявяващи се за борба с организираната престъпност. Дали „ескадроните на смъртта“ са мит или са „плод на болна фантазия“, не е съвсем ясно. Съществува обаче версия, че истерията около „ескадроните на смъртта“ е съзнателно раздухана с цел демонизиране на правителството на Филип Димитров и оправдание за комплота срещу него, в който впрочем участват всички набелязани за „жертви“. Достатъчно потвърждение е дългият списък на поръчкови убийства, които и до днес остават с неразкрити извършители и поръчители.

 

Две убийства в стил „омерта“ следват разстрела на Крушата и най-вероятно са свързани с гангстерските войни в София през януари 1994 г.

Герман Семьонович Винокуров е украинец, европейски шампион по таекуондо и пенсиониран командос като старши лейтенант от съветската армия от войната в Афганистан. Той пристига в България през 1989 г., за да стане треньор по бойни изкуства в ЦСКА по лична покана на тогавашния шеф на армейския клуб доц. Цветан Цветанов, и сключва брак с естрадната певица Алеса Налбантова.

На 19 януари 1994 г. (няколко дни след разгара на гангстерските войни) около 4 часа сутринта Винокуров е разстрелян на входната врата на жилището му в бл. 268 в столичния комплекс „Дружба” с един куршум в главата и два в гърдите. Трупът му е открит в локва кръв пред отворената врата на апартамента, което навежда на извода, че украинецът най-вероятно е познавал убийците си. Според съседи след пукотевицата се чуло по стълбището да тичат двама или трима души. В крайна сметка извършителите на са установени и разследването е прекратено.

Първото съобщение на МВР след разстрела е, че е бил убит криминално проявен. Досието му обаче е чисто, независимо от коментарите на Столичната дирекция на вътрешните работи (СДВР), че имало данни за активна дейност на Винокуров в подземния свят, както и че основното му занятие извън спорта било прекарването на крадени коли за страните от бившия СССР.

Другата версия е, че убийството е предупреждение към основателя на Асоциацията за самозащита на гражданите срещу престъпността „Защита“ доц. Цветан Цветанов, който обаче заявява, че пътищата им с Винокуров се разделят, след като той отказва да му бъде бодигард и си намира друго занимание.

Най-вероятно става дума за акт на самосъхранение на „борците“ – особено след гангстерските побоища и стрелби. Като таекуондист Винокуров е човек на каратистите и враг на „борците”. Същевременно в средите на борците се говори, че като боец от Афганистан Винокуров е изпълнител на мокри поръчки и им готви нещо. Любопитен елемент е, че екзекуцията се случва около 16 часа, след като в НСлС приключва последният разпит на Младен Михалев – Маджо в присъствието на адвоката му Георги Георгиев за стрелбите пред казино „Севастопол“ на 12 януари 1994 г., на който борецът дава подробни показания за напрежението в подземния свят, преди за дълъг период от време да изпадне в сянка.

Валентин Дайков – Муто според данни на разследването за стрелбите на 12 януари 1994 г. пред казино „Севастопол“ е единственият от хората на Иво Карамански, отвърнал на огъня, при което борецът е прострелян.

Дайков изчезва безследно, като за последно е видян на 19 април 2014 г. да вечеря в столично заведение. Бил доста пиян и решил да отиде на дискотека в „Джъмбо“ (в подлеза срещу Българския съюз за физкултура и спорт (БСФС). Постоял малко и се преместил в дискотека „Нерон“, която по това време е Меката на борците. Необяснимо е как се е решил на това рисковано действие. Според разследването той е бил подмамен, а после е изведен от дискотеката, пребит, напъхан в багажник на неизвестна кола и откаран на Витоша.

На 19 май 1994 г. турист открива човешки скелет в местността „Бай Кръстьо” на Витоша. Криминалистите намират недалеч от трупа гилза и куршум от 9-милиметров пистолет. По предмети и отпечатъци (снети на Муто в МВР при задържане още през 1985 г. по обвинение за измама) те установяват, че убитият е Валентин Дайков.

Две седмици преди изчезването му, на 3 април 1994 г., в с. Кривина е запален склад с 253 тона тютюн, собственост на ЕТ „Валентин Дайков“ (Муто), закупен от него месец по-рано от ЕТ „Петела“ за близо 11 млн. лева. При разследването на пожара е открит труп, който по-късно е идентифициран като двайсет и три годишния Александър Рангелов от София, който е в неизвестност от 2 април 1994 г. Според данни от разследването на този ден той бил тръгнал за Дупница да си търси парите за БМВ-то, което докарал от Италия на Злати Златев – Златистия. Бил отвлечен в бара на борците „Мираж“, откъдето около полунощ на 2 април провел последния си телефонен разговор с приятелката си от Благоевград, като обяснил да не го чака, защото му възникнали ангажименти, които не били за телефонен разговор.

Разкрити и обвинени извършители няма. Случаите са типичен пример за саморазправа в стил „омерта”.

 

На 24 април 1994 г. сутринта сливенският кредитен милионер Деян Добрев е открит размазан от бой, агонизиращ и с белезници в гората край с. Бероново, община Сунгурларе. Когато го откарват в болницата в Сунгурларе, той вече е мъртъв. Аутопсията установява счупване на гръдната кост и ребрата, довели до остра дихателна недостатъчност плюс куп други наранявания по цялото тяло.

По разследването има главен свидетел – охранителят на бинго залата в Ямбол Христин Хаджиколев, който е заведен при окръжния прокурор Руско Карагогов от борческия бос Тодор Боев – Картофа. Според показанията на Хаджиколев поръчител на покушението е предводителят на една от борческите групировки (противникова на тази на Картофа) в Ямбол Петър Стоянов – Каратиста, а изпълнители са Николай Джеджев, Николай Николов – Мазния и Петър Станчев.

Борческият бос Тодор Боев – Картофа и дясната му ръка Стойко Шаламанов – Богата са разстреляни публично в ямболската дискотека „Диана“ на 27 август 1994 г. (четири месеца след убийството на Деян Добрев). Седмица преди това на среща за разговор с тях в града пристига от София основателят на „Защита“ доц. Цветан Цветанов (без да предполага, че три дни след разстрела на събеседниците му ще дойде и неговият ред на 30 август 2014 г. на столичната ул. „Юрий Гагарин”).

Петър Стоянов – Каратиста започва да притиска основния свидетел Хаджиколев да оттегли показанията си срещу него и да натопи Картофа и Богата, които вече са мъртви. В резултат на това Хаджиколев публично разстрелва Каратиста, за което е осъден снизходително на три години условно. Шест месеца по-късно, без ясни мотиви, той разстрелва пред ямболски бар републиканския шампион по акробатика Георги Костов – Акробата. След случая Хаджиколев изчезва безследно, а делото за убийството на Добрев се сгромолясва, тъй като обвинението се крепи единствено на обясненията на двоен убиец, обявен за общодържавно издирване.

Убиецът на Тодор Боев – Картофа и Стойко Шаламанов – Богата е идентифициран от над 150 посетители на дискотека „Диана“ през нощта на 27 август 1994 г. Това е съгражданинът им Борислав Славчев, който след разстрела също изчезва. Когато е задържан през 1996 г. в Търговище, Славчев разказва, че мотивът за убийството е личен – Картофа и Богата го били измамили за някаква древногръцка статуетка. Освен това били нахлули в дома му да търсят стари монети, при което Богата изнасилил жената, с която Славчев живеел на съпружески начала в присъствието на едногодишното им дете. Съдът налага на Борислав Славчев наказание от 25 години лишаване от свобода. Той умира в Старозагорския затвор на 27 юли 1996 г. Причината за смъртта му е определена като токов удар при смяна на електрическа крушка. Случва се два часа след свиждане с майка му, на което той казва: „Изглежда, обърках сметките на някои хора“ (Из интервю на майката пред вестник „Труд“[7]).

Сценарият около ликвидирането на Деян Добрев и последвалите убийства изглежда доста засукан, при условие че на 32 години той се превръща в милионер, макар че шест години по-рано – през 1987 г. – е лежал в затвора. Няма версии, подкрепени с доказателства, но такива като грабеж и разпра с партньори звучат лековато. Заслужава внимание версията „национално предателство“, изнесена от роднина на Добрев пред Анна Заркова“[8], пожелал дълбока анонимност, „за да не го стигне „дългата“ ръка, броила много пари за убийството“. Дни преди да бъде пребит до смърт, Деян Добрев споделил с него, че очаква да плати за бизнес кариерата с живота си. Кариерата му се дължала според роднината на услуга, която Добрев прави през 1989 г. на подполковник от военното контраразузнаване – да стане посредник за продажбата на секретна информация, свързана с националната сигурност. За мисията е препоръчан от политически затворник, с когото делят една килия в началото на 1987 г. В замяна подполковникът лично го свързва с влиятелни банкери и го внедрява в едрия бизнес, като му урежда кредити. С тленните останки на Добрев в земята потъват и шпионските биографии на политици, бизнесмени и банкери, коментира източникът на „Труд”. Според него един от тях или всички те са платили на наемните убийци.

Добрев е собственик на усърдно рекламирания „Аргентум Холдинг“, но когато след смъртта му отварят банковите му сметки, в тях няма и следа от изтеглените през последната година и половина 54 млн. неденоминирани лева (тогава малко над 2 млн. долара). Възниква въпросът дали нароченият за милионер не е бил използван само да „изсмуква“ ресурс за захранване на чужди финансови игри.

След убийството му е арестувана директорката на клона на Държавна спестовна каса (ДСК) в Сливен Добринка Ранчева по обвинение, че на три пъти му е отпускала кредити от по 5 млн. неденоминирани лева. Подобно отношение към Добрев са имали още три клона на банки в Сливен – Агробизнесбанк, Биохим и Първа източна международна банка (ПИМБ). Той гарантирал всичките си заеми с няколко хиляди броя водни помпи, собствеността върху които по-късно се оказва спорна. Когато е похитен и пребит смъртоносно, Добрев е бил в очакване да получи огромен кредит от софийска банка за закупуване на лимонадената фабрика „Сезони“ – разчитал е на протекции за това. „Ако не бяха убили Деян, на 28 (април 1994 г.) той трябваше да получи толкова пари, че да стане най-богатият човек на Балканския полуостров!“, заявява баща му пред Анна Заркова.

На същия ден, 24 април 1994 г., след насилствената смърт на сливенския милионер Деян Добрев, в София от шестия етаж на ДСК се хвърля жена и се размазва на паважа. Това е Антония Недялкова Антонова – началник на управление „Левови операции и жилищно и текущо кредитиране“. Дали е съвпадение?! Връзка между двете трагедии не е открита, но според доклад от 3 октомври 1994 г. на МВР от ДСК са изтекли над 70 млрд. неденоминирани лева за лоши кредити и за създаване на нови банки.

 

В този ред на финансови зависимости и интереси фигурират и позабравените случаи от 1995–1996 г. на убийства („самоубийства“) и опити за атентати срещу хора с явна съпричастност към апетитите за преразпределение на финансовите потоци на прехода.

На 8 юни 1995 г. бившият заместник-министър на строителството Кольо Краевски катастрофира и загива на място. Твърди се (в множество публикации след инцидента), че в този момент е пренасял документи, засягащи водния заем от Световната банка, както и такива за изпразването на язовир „Искър“ и свързаните с това оферти за препиране на пари през наши банки. Подобни документи не са намерени на местопроизшествието.
На 15 юни 1995 г. безследно изчезва офицерът от военното разузнаване Иван Миладинов. За него се твърди, че е отговарял за превода на валута от наши към чужди банки за „подхранване“ на наши фирми „под прикритие“ зад граница.

На 8 юли 1995 г. в Москва загива Петър Ненков – обстоятелствата около смъртта му остават неизяснени и до днес. По това време Ненков е вицепрезидент на ПИМБ, на една американска и на две руски банки, както и на четири частни финансови институции. По време на тоталитарния режим той е съветник по въпросите на младежта в ЦК на БКП.

На 15 юли 1995 г. при автомобилен инцидент загива първият шеф на финансова пирамида у нас Георги Проданов – президент на финансовата институция ФБК „Икар“. Като причина за инцидента е установено прерязването на спирачните маркучи на автомобила му „Опел Вектра”.

Още няколко банкери намират смъртта си все при автомобилни катастрофи до края на 1995 г. Четирима от тях са началници на средни нива. Най-ярка е фигурата на шефа на Бургаската търговска банка Никола Бакърджиев, който загива дни след освобождаването му от ареста на 1 декември 1995 г. Той е задържан по обвинение за изчезването на десетки милиони долари от банката.

На 12 април 1996 г. в резиденция „Бистрица” е открит обесен Иво Янчев, пълномощник на „Мултигруп” в Македония и на нашата Балканска банка в Скопие.

Между двата тура на президентските избори 27 октомври – 3 ноември 1996 г. на 31 октомври 1996 г. в движение е взривен автомобилът на секретаря на ЦИК (Централната избирателна комисия) Хараламби Анчев, който освен това е и ликвидатор на Българска земеделска и промишлена банка (БЗПБ – Орсовата банка). Анчев по чудо оцелява без никакви наранявания, а шофираният от него „Мерцедес“ преди това е бил на шефката на БЗПБ Веска Меджидиева – съпруга на Румен Спасов, която към момента на атентата е обявена за издирване за документни измами.

 

Специално внимание обаче заслужава убийството на доц. Цветан Цветанов – основател на Асоциацията за самозащита на населението от престъпността „Защита“ и председател на Българския спортен съюз. Той е прострелян с пет куршума на 30 август 1994 г. Трупът на четиридесет и три годишния юрист е открит с огнестрелни рани в главата и тялото, след като си тръгва от дома на интимната му приятелка на ул. „Юрий Гагарин“ в столичния квартал „Изток“.

Убийството на юриста, таекуондист 4-ти дан, е едно от най-мъглявите като оперативни данни за разкриване и най-богато на версии за извършването му.

Спорно е и времето на извършване на престъплението. Според съдебномедицинската експертиза то е малко преди 9.00 часа, а свидетелят Стефан Гайтанджиев твърди, че е видял БМВ-то на Цветанов към 9.25 часа пред Паметника на Цар Освободител да потегля по посока квартал „Изток”. Важен детайл е, че това се случва минути преди правителството да приеме програма за борба с престъпността, изготвена от тогавашния вътрешен министър Виктор Михайлов.

В същия час, когато е застрелян Цветанов, според публикация на вестник „Капитал“[9], въоръжена група атакува с. Голеш край Кайнарджа, застрелва домашни животни и пребива десетки жители. Нападателите се представят за хора на „Защита“ и „Д’Ескрим“, вероятно с цел да дискредитират тази организация.

Цветанов е родом от Берковица и поради ниския си ръст, около 160 сантиметра, от младеж се е стремял да доминира над останалите. С отлична диплома от Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ още по времето на Тодор Живков той успява да стане аспирант към Института за държавата и правото на акад. Ярослав Радев, където се ковяха концепциите за усъвършенстване на развитото социалистическо общество.

След 10 ноември 1989 г. Цветанов се изявява като инициатор за развитие на източните бойни изкуства в България. През 1991 г. неговият приятел и министър на отбраната Димитър Луджев го назначава за шеф на Централния спортен клуб на армията (ЦСКА) с приоритет да експлоатира най-богатата спортна база в страната. След падането на Луджев и смяната му с Александър Сталийски със заповед на новия министър Цветанов е отстранен с обвинение за липсата на 12 млн. неденоминирани лева от касата на ЦСКА. Другият мотив е, че висши офицери не можели да се примирят с унижението, че клубът им се командва от бивш сътрудник на ДС.
Цветанов обаче се изкачва на по-висока позиция в спорта през есента на 1992 г., когато Грую Юруков подава оставка от председателския пост на Българския съюз за физкултура и спорт (БСФС). Създава се Български спортен съюз с председател доц. Цветан Цветанов. В настъпилата съдебна битка с новосформирания Комитет за младежта и спорта Върховният съд решава, че само БСФС е легитимна организация.

Една от логичните версии за убийството на Цветанов е, че освен че стопанисва огромната спортна база, той е и шеф на най-голямата парична игра в страната – ТОТО-то. Цветанов успява да обори във Върховния съд решението на правителството на Филип Димитров за одържавяване на тотализатора и спортните бази. Според вестник „Капитал“[10] може би апетитите на Цветанов към Спортния тотализатор са го вкарали в смъртоносен капан. По това време се води борба гръцката фирма „Интраком“ да сключи договор с родния тотализатор. Името на нейния бос Сократис Кокалис бе спрягано и в немския, и в гръцкия печат с това на източногерманската тайна служба ЩАЗИ[11].

Но основната версия за екзекуцията на спортния бос и виден юрист си остава учредената по негова инициатива Асоциация за самозащита на населението от престъпността „Защита“. Намерението новата организация да въведе ред в раздираната от брожения България всява смут на всевъзможни нива в държавата – от подземния свят до върховете – и се тълкува като опит за създаване на структура, паралелна на държавната власт. Името на основателя й доц. Цветан Цветанов непрекъснато се споменава в медиите след всяка улична битка между борци и каратисти. И неслучайно. Ето какво казва доцентът на 5 януари 1994 г. в интервю за вестник „Труд”:

 

„Защита“ ще я има в името на беззащитния човек, в името на децата и възрастните, които нямат възможност да си плащат охрана, а са обект на вандалски посегателства. Нападението над „Д’Ескрим” беше за сплашване на асоциацията. Отвлечени бяха двама нейни учредители – Слави Бинев и Борислав Цветков. Престъпните групировки видяха опасност от създаване на здрава обществена организация против престъпността. Опитът да се представи „Защита” като мозъчен тръст на рекета не е случаен. Някой има политически и икономически интерес беззаконието да продължи. Може би трябва да се удължи периодът на натрупване на капитала за сметка на обикновения човечец[12].

 

Обезкървяването на „Седмиците“ също е в ход. „Клуб 777“ в Пловдив е една от най-мощните охранителни фирми извън столицата. Създадена е през 1993 г. по инициатива на бившия борец Георги Калапатиров, по-известен като Жоро Италианеца. Прякорът му идва заради тригодишния му гурбет в Милано, Италия, след началото на прехода, където работи на няколко места, включително и като треньор на деца, с идеята да припечели и да създаде собствен бизнес в България. Така със спестяванията му, обменени за 1 800 000 неденоминирани лева, стартира охранителната фирма. Негов съдружник е приятелят му от юношеските години Петър Петров – Патерицата, републикански шампион по борба в категория до 90 килограма.

„Седмиците“, както ги наричат под Тепетата, бързо натрупват сила и влияние и успяват да устоят на апетитите на столичните групировки за овладяване на контрола над Пловдив. Но възходът им секва с ликвидирането на лидера им.

Късно вечерта на 5 март 1995 г. Жоро Италианеца се прибира от София в Пловдив. Шофьорът му го оставя в щаба на клуба в гребната база с уговорката да го вземе оттам след около половин час. Когато се връща, заварва шефа си мъртъв. Прострелян е в сърцето с един перфектен изстрел. Според разследващите убиецът е професионалист с ясна задача да го ликвидира. До трупа е открито оръжието на престъплението – пистолет „Магнум“. Откраднати са само мобифонът му и тефтер с телефонни номера, с които Калапатиров никога не се разделял.

Делото за убийството му е спряно поради „неразкриване на извършителя“. Така слуховете остават да витаят в пространството. Най-спряганата версия е за конфликти с други борчески групировки, които няколко пъти са прераствали в престрелки и побоища.

Междувременно се оказва, че Италианеца е съдружник с тогавашния президент на футболен клуб „Локомотив“ – Пловдив Николай Попов – Мартеницата във фирма „Мултиспорт“, която е основен спонсор на отбора. Петър Петров – Патерицата пък е в управителния съвет на другия футболен гранд в града – „Ботев“ – Пловдив.

След екзекуцията на Жоро Италианеца „Клуб 777“ постепенно започва да се разпада. Хората от клуба се опитват да го стабилизират чрез покупка на фалирала банка, на която не успяват да увеличат капитала. Тоталният срив настава три години по-късно, когато на 20 март 1998 г. вечерта живият съдружник Петър Петров – Патерицата е пресрещнат пред дома му от бяло БМВ и двама мъже с автомати го прострелват с 6 куршума в главата. Години след това, на 1 март 2005 г., с три куршума в главата показно е убит и партньорът им във футболния бизнес Николай Попов – Мартеницата.

 

Васил Илиев – харизматичният баща на борческата империя ВИС, е разстрелян малко след 21 часа на 20 април 1995 г. на петдесетина метра от щаба на ВИС-2, ресторант „Мираж“, в столичния квартал „Емил Марков“. Куршумите, изстреляни от засада с автоматичен пистолет „Заги“ (хърватско производство), го застигат в новия му бял „Мерцедес“, който предния ден е закупил от приятеля си Филип Найденов – Фатик. Илиев става лесна мишена, тъй като е бил принуден да се движи изключително бавно по разбитата около строежите улица „Луи Айер”. Според разследващите е прострелян почти от упор. Лимузината на боса е следвана от трима негови охранители в червен автомобил „Сеат“. Бодигардовете според разследването са невъоръжени и проявяват доста неадекватна реакция – наместо да подгонят нападателите, те хукнали към ресторант „Мираж“ да викат помощ. Така получават прякора си „бегачите“. С разследването се заемат петима следователи от НСлС начело с шефа на отдел „Тежки престъпления срещу личността” Богдан Карайотов, подпомагани от Централна служба за борба с организираната престъпност (ЦСБОП). Не откриват никакви следи, оставени от убийците на местопрестъплението и разследването е спряно със стандартното „поради изтичане на законния срок и липса на извършител на престъплението“. На следващия ден след убийството на Васил Илиев вътрешният министър Любомир Начев[13] и шефът на ЦСБОП Любен Левичаров, доста фриволно с оглед следствената тайна, правят изявление, че причините за убийството се криели в „петролна връзка“ на жертвата с ембаргото, наложено от ООН на бивша Югославия. Търговията с петрол е основен източник на доходи за ВИС-1 и 2 чрез фирми като „Интерпетролеум енд Партнърс“. Тази версия подсказва опит да се отклони вниманието, преди да са оповестени каквито и да било резултати от разследването. Има някои доста интересни нюанси, предшестващи убийството на Васил Илиев.

Още през февруари един от лидерите на ВИС-2 Поли Пантев ги напуска след драматични разпри с шефа Васил Илиев. Скоро преминава при конкурентите в СИК, където веднага е назначен за изпълнителен директор на компанията, която става номер едно в застрахователния бизнес след „обезглавяването“ на империята ВИС.

На 13 март 1995 г. (седмица преди убийството на Васил Илиев) в авторска статия шефът на „Мултигруп” Илия Павлов дава прословутия си съвет[14] към полулегалните структури „да се откажат от незаконната част на своите деяния и да отрежат от себе си тази ненужна част от бизнеса си, както гущерът къса опашката си, за да спаси живота си. Защото е по-добре да имаш по-малко пари, но да си жив и на свобода, отколкото по-богат, но заровен в земята или зад решетките”.

Според криминалния журналист Анна Заркова

 

малко преди да стрелят срещу борческия бос от засада, високопоставен офицер от спецслужбите споделя пред „Труд”, че в мафиотските структури на бившите спортисти вече са внедрени суперченгета. Това са агенти, действали сред легалните фирми и нелегалните банди, които вербуват известни лидери на „борците”, желаещи да купят индулгенции за криминалното си минало. Сред тях бил и шефът на ВИС-2. Ликвидирането на Илиев е удар срещу резидентурата на силите за сигурност, коментира спецофицер, пожелал анонимност. Шпионски прийоми в предварителната подготовка на поръчковото убийство навеждали на мисълта, че авторите им може да са от школата на бившата Държавна сигурност[15].

 

Десетина дни преди разстрела босът на ВИС-2 е извикан на кафе от високопоставен шеф на столичната полиция, твърди журналистът от „24 часа“ Слави Ангелов[16], за да го предупреди, че има сериозна информация за организиране на убийството му и за търсене на извършители на акцията. Васил Илиев спокойно заявил, че няма никакви притеснения. Криминалният репортер дори посочва прякорите на физическите килъри – Лупи и Кубето, в съучастие с още трима при проследяването на мишената по обичайния й маршрут вечер от парк-хотел „Москва“ до ресторант „Мираж“. Организатор на акцията е един от основателите на СИК, Милчо Бонев – Бай Миле, по поръчение на човек от горе.

И до днес остават открити догадките и версиите за поръчителя и причините за убийството на борец номер едно. След разстрелите на доц. Цветан Цветанов и Васил Илиев се заговаря за чистка на хора, свързани с държавната власт, които започват да придобиват финансова мощ, независимост и обществено влияние. Ето какво разказва дългогодишен служител от отдел „Убийства“ на Националната полиция, цитиран от журналиста Слави Ангелов:

 

По това време вече се говореше много и за срещи на Луканов с борците, и по-конкретно с Васил Илиев, но нито един от тези разговори, за съжаление, не беше документиран, за да се разкрие истината за тези процеси. Имахме обаче информация, че още на изборите в края на 1991 г., които бяха спечелени с малка разлика от СДС, бъдещият бос на ВИС е агитирал бригадите си да гласуват за БСП.

Постепенно Васил Илиев набра, като по инерция, голяма сила. В началото на 1995 г. застрахователната компания ВИС има голям успех. Борците инвестираха във всякакъв бизнес, който бързо връща парите, и дори бяха решили да създадат своя банка. Тя трябваше да се казва „Осогово“, а за управител знаехме, че се водят преговори с известни банкери като Тодор Вълчев и Владо Владимиров.

В този момент обаче някой много се притесни, че Васил Бореца ще стане твърде силен и неуправляем[17].

 

Видимият резултат от тази дълга серия поръчкови убийства е, че управниците от законодателната и изпълнителната власт са провокирани да започнат изготвянето на нормативен акт за пререгистрация на застрахователните дружества и на закон за прането на мръсни пари.

 

По-малко от два месеца след ликвидирането на Васил Илиев от ВИС-2 дават друга жертва на възлова фигура. На 10 юни 1995 г. около 19.30 часа с два куршума в главата е разстрелян Георги Николов – Мечката. Той е бос на най-голямата охранителна фирма по Южното Черноморие – Първа частна милиция (ПЧМ). Куршумите пронизват двайсет и осем годишния здравеняк, когато излиза от черното си „Порше“ пред спортния клуб „Атлант“ в бургаския комплекс „Славейково“. Хората на Николов, изхвърчали след изстрелите навън, го чуват да крещи: „Ще ви изтрепя, ще ви избия!“, притискайки с ръка шуртящата от главата му кръв. След около час издъхва в болницата. Смъртоносното поражение е идентично с това на Крушата – куршумите преминават през главата, а единият разкъсва сънната му артерия.

Веднага започват коментари от близките на Николов, че той, както и босът на ВИС-2 Васил Илиев, са убити по волята на един и същ човек, който иска да си сервира апетитни парчета от черноморските курорти.

Двайсет и четири часа преди екзекуцията Николов е домакин на празненството в Слънчев бряг по случай откриването на новата луксозна дискотека на борците „Айсберг“. На пищния купон присъстват новият главатар на ВИС-2 Георги Илиев, както и депутати от БСП и от Българския бизнес блок (БББ).

Георги Николов – Мечката е щангист от спортното училище в Бургас, а по-късно завършва „милиционерското“ училище в Пазарджик. Работи като главен сержант в бургаското Специално подразделение за охрана на обществения ред. Като полицай името му нашумява на 3 януари 1993 г., когато двамата с колегата му Найден Милков успяват да надвият деветнайсет въоръжени мъже, нападнали казиното на хотел „Космос“.

На 21 май 1993 г. двамата герои са арестувани по обвинение за въоръжен грабеж на бившия шампион по борба Иван Гинов, който твърди, че са го пребили и са му задигнали 15 000 лева. Според техни колеги Николов и Милков са станали жертва на инсценировка. Двамата протестират с гладна стачка и на 22-рия ден са пуснати под гаранция срещу 10 000 лева, след което са уволнени от полицията. Така кариерата им продължава в охранителния бизнес.

Марката „Първа частна милиция“ (ПЧМ) е регистрирана едновременно през 1993 г. от двама бивши полицаи – Николай Рачев и Георги Кирязов, които спорят непримиримо, докато Кирязов се отказва от името. Следва пререгистрация на ПЧМ с трима нови съпрезиденти – Георги Николов – Мечката, Найден Милков и бившия шампион по борба Рали Пенков.

Фирмата бързо просперира и през 1994 г. охранява над 80 процента от търговските обекти по Южното Черноморие, независимо че полицията им отказва временно лиценз заради оплаквания на търговци, че върху стикерите на ПЧМ се чете надпис „Police”, изписан на латиница. Районната дирекция на вътрешните работи (РДВР) – Бургас окончателно ги отрязва за лиценз на 15 май 1995 г. с мотива, че ПЧМ използва радиочестоти без разрешително от Междуведомствената комисия по радиочестотите. Така фирмата е принудена да се преименува на „Олимп“ и се преориентира (по подобие на ВИС-1) към застрахователния бизнес като представител на ВИС-2 за Бургаска област.

Основната следа, по която криминалистите работят след разстрела на Николов, е „руска“. Първо, поради почерка – разстрел в гръб и от упор, както и заради показанията на две очевидки, които описват килъра като много слаб, висок около 180 сантиметра, светлорус, късо подстриган, с тясно продълговато лице, светли очи и щръкнали уши.

Сред една от версиите за убийството е отказът на Николов да предостави на арменски бандити част от контрола на проститутките в Слънчев бряг. Според друга версия пък актът бил отмъщение за убийството на литовеца Валерий Силаруб – сочен за „посланик“ на руския подземен свят у нас – край дискотека „Златна ябълка”, която по това време се охранява от ВИС-2. Най-активно проверяваната версия е конфликт на Николов с руснака Анатолий Домнушкин, собственик на магазини в Бургас, който обвинява хората на Николов, че били отвлекли секретарката му Елена Погорелова. През януари 1996 г. Домнушкин и трима негови гости, украинци, са задържани с обвинение за убийството, но са освободени поради липса на доказателства. Лично руският националист Владимир Жириновски изпраща поздравителна телеграма на Домнушкин за освобождаването. Тя гласи: „За победата над лъжливите обвинения и клевети!”.

От друга страна, веднага след убийството в интервю за вестник „Труд“ борчески застраховател, представил се само с малкото си име Сашо, твърди:

 

Подземният свят в малка България е като голямо село, в него всички се познават. Трима са, които приемат да цапат ръцете си. И тримата можете да видите през вечер – ако не в морската дискотека „Айсберг”, то в столичния бар „Нерон”. В „Нерон” един от тях е казал в свада: „Аз Мечката преборих, та теб ли бе, леке?”. Но той категорично отказва да сътрудничи на разследването с думите: „Та нали незабавно чрез продажни ченгета и трите ми имена, и портретът ми, ще стигнат до онези, които наказват „пропелите[18].

 

През периода между разстрелите на именитите тартори на ВИС-2 Васил Илиев и Георги Николов – Мечката поръчково е убит и Людмил Воденичаров, който не само че няма нищо общо с престъпните практики за разграбване на държавата, но се опитва да им се противопостави. Воденичаров е първият председател на ликвидационния съвет в богатото пловдивско село Първенец.

Около 9 часа сутринта на 2 май 1995 г. той се качва в автомобила си „Лада Нива“, който е взривен дистанционно. Съседите помислили, че става земетресение. Части от тялото на жертвата се разпиляват по пътя. По чудо оцеляват майка му Величка, съпругата Варвара и шестмесечната му дъщеричка, които още не се били качили в колата. „Не знам кой искаше смъртта ми, от много места може да е дошло“[19] са последните думи на четиридесетгодишния Воденичаров, преди да издъхне. Това е първото показно убийство в Пловдивско по време на демократичния преход.

Людмил Воденичаров е машиностроителен инженер и след дипломирането си се завръща да се реализира в родното си село Първенец. Симпатизира на синята идея и през 1993 г. влиза в политиката, след което е избран за кмет на селото. Известен е, че подпомага всеки в беда, а кметската си заплата дарява на Болницата за лечение на бъбречни заболявания в Пловдив.

По-късно става председател на ликвидационния съвет в Първенец и ядовете му започват най-вече с претенциите на собствениците при разделянето и връщането на наследствените ниви. „Чакахме хубавото, а дойде лошото. Тормозеше се, защото на хората не може да се угоди“[20], разказва братът на убития Васил Воденичаров.

Село Първенец е доста привлекателна хапка от „приватизационната баница“ – най-голямата борса за плодове и зеленчуци в Южна България. Към придобиване на тържището интерес проявяват много бизнесмени и групировки. Ликвидаторът упорито отстоява собствеността да остане на член-кооператорите в селото.

Апетитите нарастват и започват често да привикват Воденичаров в София. Последната му среща с бизнесмени във вила край столицата е седмица преди атентата. Когато се прибира, той се затваря в дома си и спира да говори. Получава заплахи по телефона, че ще бъде убит, и предупреждения от високопоставени държавни чиновници да не излиза от вкъщи. Не спазва препоръката!

Другите разправии на Воденичаров са заради несъгласието му консервната фабрика в селото да бъде дадена под наем на руски предприемачи. Той настоява жителите на Първенец да разработят цеха с нови машини и да изнасят продукцията в чужбина. По онова време комбинатът се държи от смесено българо-руско дружество. „Те не си плащаха наема – спомня си брат му Васил, – а брат ми се разправяше с тях, дори веднъж се стигна до бой.“

Наместо съпричастност от страна на съселяните, за Воденичаров плъзват слухове, че си бил купил апартамент в София и имал банкови сметки в Швейцария. След смъртта му се оказа, че е „тръгнал“ за оня свят с 300 лева борчове.

Поръчителите и извършителите на жестоката екзекуция остават неразкрити. При разпит на свидетели разследващите полицаи разбират, че малко преди да бъде убит, Воденичаров получава предложение да подпише важни документи срещу подкуп от 150 млн. неденоминирани лева. Той отказва.

С частното разследване се захваща баща му Атанас. „Но го уплашиха – разказва брат му Васил. – Един ден се върна много притеснен от града. Целият трепереше. Някакъв адвокат му подшушнал да не се рови повече, защото щял да пострада човек от семейството.“[21]

През септември 1998 г. един от следователите по делото, Михаил Зафиров, се самоубива в кабинета си в Пловдив.

 

На 7 юли 1995 г. случаен минувач открива труп на сметище на Витоша в местността „Бялата вода”. Оказва се на трийсет и седем годишния доцент по философия от СУ „Св. Климент Охридски“ Ламбо Кючуков, който е и заместник-министър на образованието.

Криминалистите установяват, че смъртта му е причинена от четири изстрела в главата, нанесени в гръб от около 50 сантиметра разстояние. Категорични са, че това е дело на професионален убиец. Според съдебномедицинската експертиза разстрелът се е случил в 15.30 часа на 7 юли 1995 г. По-късно в околността е открито и оръжието на престъплението – пистолет „Збройовка”, модел 1950 г., който според експертизата е с преработен ударник. По данни на „Интерпол“ оръжието е продадено преди време на неизвестно лице в бивша Югославия. На местопрестъплението са открити и следи от гуми с различен грайфер, от които по необясними причини разследващите не са взели отпечатъци.

Първата хипотеза за убийството на доцента се завърта около ангажимента на Кючуков за сключване на договори за застраховка „Злополука“ и „Живот“ на учителите и учениците в България между Министерство на образованието и застрахователна компания „БГ план“. Убитият е в близки отношения от 1991 г. с шефа на „БГ план“ Пламен Миронов.

На 17 октомври 1995 г. Миронов и съдружникът му в застрахователната компания Константин Георгиев са задържани и им е повдигнато обвинение по чл. 116 от Наказателния кодекс за предумишлено убийство. Двамата престояват в ареста единайсет месеца до август 1996 г. Пламен Миронов не дава обяснения. Мотивът на разследващите е, че двамата нямат алиби за периода на убийството. Около 12.30 часа те имали среща с Кючуков да му предадат документи за регистрация на фирма „Пакт“ и около 13.30 часа се разделили пред университета. Доцентът имал уговорена среща за 15.00 часа със съдружника във фирмата Григорий Вазов, на която не се явил.

Въпреки мнението на Националното следствие за предаване на съд, прокуратурата прекратява производството срещу застрахователите поради липса на доказателства. Явно представителите на прокуратурата възприемат тезата на защитата, че те нямат никакъв интерес от смъртта на Кючуков, който е посредник за договор с Министерството на образованието, от който ще спечелят милиони. Договорът не е финализиран до разстрела на Ламбо Кючуков, след което така и не се сключва.

Има и версия, че Пламен Миронов решава да даде обяснения въпреки съветите „да мълчи“ на упълномощените от него адвокати, които алармират всесилните представители на прокуратурата и делото приключва за броени дни.

Друга версия изтъква опитите на доцента да посредничи при търговски сделки със Сърбия за олио, захар и ориз. Освен това според свидетели Кючуков събирал пари за сделка по износ на полимери от „Нефтохим“ за югославската фирма „Метълпрогрес“.

Третата, също недоказана версия, визира опита на Кючуков да закупи апартамент в центъра на София от племенник на собственичката, която нямала никаква представа, че „си предлага“ жилището за продан.

 

Като „ритуално борческо убийство“ криминалистите определят разстрела на Иван Кудев – бивш борец от ЦСКА и съсобственик на охранителна фирма „Витоша – 7“.

Около 4 часа сутринта на 17 септември 1995 г., след веселба в столичната дискотека „Алкатрас“, Кудев се прибира с такси в жилището си в бл. 407 в жк „Младост“ в компанията на млада дама. Докато й държи вратата на асансьора на четвъртия етаж, нападателите го покосяват с пет куршума в гърба и побягват по стълбите, като пътьом се опитват да откъснат ухото на жертвата (знакът на италианските мафиоти за омерта). За разстрела съобщава ранобуден съсед едва към 6.30 часа сутринта.

На местопрестъплението криминалистите откриват пет гилзи и един патрон и следи от стъпки на нападателите в кръвта. Преценката им е, че са били двама непрофесионалисти. В крайна сметка извършителите не са открити и след няколко месеца делото е прекратено. В пресата се появяват твърдения, че килърите били цигани, които са се укрили в Гърция.

Полицаи веднага коментират, че Иван Кудев бил известен като човек, изменил преди време на Иво Карамански. До вкарването на Кръстника в затвора Кудев отговарял за автокъщите му и за трафика на коли от Унгария, но след това преминал на страната на ВИС-2. Отношенията им се изострили, след като Кудев отишъл да си иска парите от съпругата на Карамански, докато той е под арест.

На погребението аверите на разстреляния открито обвиняват за кървавия акт Иво Карамански. Припомнят и за неуспешния опит на 12 май 1994 г. да бъде взривен джипът на Кудев, марка „Мицубиши“, с 1,2 кг пластичен експлозив. По случая е образувана преписка по оплакване на Галя Лукановска, че е жертва на рекет.

Следствието категорично отхвърли версията за съучастие на Иво Карамански в убийството. Упорито, но безрезултатно разследващите работят по хипотезата, че поръчковата екзекуция на Кудев е заради това, че се е изкушил да се набърка в търговията с кокаин.

Паметен ще остане възпоменателният събор, който приятелите на разстреляния борчески бос организират седмица след смъртта му на 24 септември 1995 г. На сцената на стадиона в с. Казичене пее лично примата на българската естрада Лили Иванова, както и звездите Кристина Димитрова, Чочо Владовски и оркестър „Канари“.

 

Пламен Михайлов – Кимбата е третият убит командос след нелепия разстрел в „Белите брези“ на 14 януари 1994 г. на баретите подполковник Марин Чанев и главен сержант Георги Георгиев – Индианеца. Разликата е, че последните стават жертва на куршумите на свои колеги в резултат на безумна грешка, докато Михайлов е разстрелян от наемен убиец, и то след като е напуснал МВР.

С един куршум в гърдите и един в тила трийсет и една годишният мъж е убит около 21.15 часа на 24 октомври 1995 г., когато влиза във входа на блока в жк „Дружба“, където се намира домът му. Той бърза, за да празнува със съпругата си Ирена и двете им деца осмата годишнина от сватбата им. Разстрелът е извършен със 7,65-милиметров полицейски пистолет АП, а следователите откриват общ почерк в начина на убийството с това на Иван Кудев.

Като младеж Михайлов е бил състезател по кану и оттам го свързва близко приятелство с Иво Карамански. През периода 1991–1992 г. служи в специализираното поделение на СДВР за борба с масовите безредици (БМБ) като участник в спецгрупа за бързо действие при инциденти по мотели и магистрали. Според твърдения на журналиста от вестник „Труд“ Анна Заркова след години се появяват доклади от шефове на Михайлов, според които спецгрупата е давала възможност на магистрални бандити да изчезват след залавянето им, ако изоставят плячката.

След БМБ Михайлов постъпва при баретите – в Специализирания отряд за борба с тероризма (СОБТ) и остава там до 1993 г. Напуска по недоизяснени причини – според колеги не бил съгласен да изпълнява нечисти политически поръчки, а според началници на поделението във Врана бил непредвидим и създавал проблеми с екстремните си действия по време на акции.

След оттеглянето от МВР Михайлов започва първоначално да се занимава с търговия. После става акционер в застрахователната компания на Алексей Петров и Златко Баретата „Аполо – Болкан”, съдружник в „Аполо – Секюрити” и служител по договор в охранителна фирма „Атлас” ЕООД.

Версиите за разстрела на Михайлов са разнопосочни. Варират от акция за назидание и акт на предизвикателство към Съюза на бившите барети, чийто активен член е той, до отмъщение на бандити, които са потърпевши от действията му на антимафиот. От „Аполо – Болкан“ категорично твърдят, че разстрелът на акционера им не е следствие от противоборство между застрахователи.

Друга хипотеза гласи, че Михайлов изнервил автоджамбазите, понеже бил много добър в издирването на крадени автомобили.

Всичко обаче си остава в зоната на догадките, а разследването на убийството е спряно след шестмесечния срок по закон от прокуратурата с мотива, че извършителят не е открит.

 

Пикът на поръчковите убийства в посттоталитарния период на демократичния преход в България (10 ноември 1989 г. – януари 1997 г.) е показният разстрел на първия министър-председател на България след промените Андрей Карлов Луканов на 2 октомври 1996 г. Това събитие отключва срива в банково-финансовата система на държавата.

За семейството на Андрей Луканов 2 октомври 1996 г. започва с усещането за празник – съпругата му Лили има рожден ден. Около 9.10 часа той изхвърча закъснял за среща от дома си на ул. „Латинка“ № 15 и се отправя към пежото, където го чака шофьорът Васил. Но се връща – сетил се, че си е забравил ключовете, и звъни на съпругата си по домофона да му ги пусне от балкона. В този момент е прострелян почти от упор в гръб с четири куршума от 9-милиметров пистолет „Макаров”. Според показанията на свидетели убиецът е клошар, когото от известно време са наблюдавали да се навърта в района. След аутопсията становището на съдебния лекар е, че почеркът на убийството е коварен, хладнокръвен и добре обмислен, както при повечето платени убийства.

Оръжието на престъплението, със заглушител, увито в брезентова торба, е открито случайно от съсед зад решетките на парното в блок на около 200 метра в съседство. Експертиза установява, че със същия пистолет е извършено и друго престъпление – разстрелът на украинеца Сергей Шанин на 7 март 1996 г. пред дома му в столичния квартал „Надежда”.

Обстоятелствата към момента на покушението са такива, че на Луканов му е предстояло пътуване до САЩ, където според негови близки е имал намерение да лобира за помощ за смяна на правителството на Жан Виденов, но в рамките на същия парламент, а не с предсрочни избори. Москва вече е казала „да“ на създаването на коалиционно правителство на среща на четири очи на Луканов с руския премиер Виктор Черномирдин през септември 1996 г. според журналистката Ангелина Петрова[22].

През същия период Андрей Луканов отхвърля поканата за среща за помирение, отправена от Румен Спасов – негласния лидер на кръга „Орион“ около Жан Виденов, с думите „С мародери не разговарям“. За това свидетелства пред разследването посредникът за срещата – тогавашният шеф на НСС Юлий Георгиев.

 

Дори и да излезе някога наяве истината за множеството поръчкови убийства през този период на първично натрупване на капитала, престъпленията ще бъдат погасени поради изтичане на двайсетгодишната давност според българския закон. Шанс да бъдат осъдени има единствено за убийците на Андрей Луканов, ако бъде възобновено делото срещу определени лица преди 2 октомври 2016 г., когато изтича срокът по давност за наказателно преследване.

 

 

 

[1] Клептокрацията (от гр.: κλεπτοκρατία, управление на крадците) е форма на управление, в което държавните решения са мотивирани главно от непосредствените материални интереси на тесен кръг хора, които са на власт. За клептокрацията са характерни корупция, лобизъм, пране на пари и пренебрегване на дългосрочните цели в управленски план.

[2] Юрий Ленев е задържан под стража през 1999 г. при опит за бягство на 1 юни 1999 г., като вследствие на употребената физическа сила и белезници от полицаите са му причинени леки телесни увреждания, които заздравяват до 21 дни. С дата 6 юли 1999 г. е съставен неистински медицински документ за причинени телесни увреждания вследствие на изтезания, като е имитиран подписът на д-р Димова от НСлС. На следващия ден – 7 юли, Юрий Ленев по негово желание е прегледан в МВР болница и не са регистрирани описаните във фалшивото медицинско увреждания. На 23 юли – 53 дни след задържането му – на Ленев е бил направен оглед от съдебен лекар в НСлС без поемни лица и е съставено невярно медицинско заключение с описани, включително пресни, телесни увреждания, които според експерта могат да са причинени при задържането му на 1 юни.

[3] Михаил Ботвиник (1911–1995) е руски шахматист, шести световен шампион по шахмат, въвел научния подход в играта и доказал огромното значение на системната подготовка.

[4] Ангелов, Слави. 9 милиметра. Истинската история на българската мафия. София: 168 часа ЕООД, 2007, с. 37.

[5] Абревиатурата ВИС официално означава „Вярност, инвестиции, сигурност“, а неофициално – „Васил Илиев Секюрити“.

[6] Велева, Валерия. Отряд за политически тероризъм създало правителството на Филип Димитров. – В: Труд, бр. 118, 25 май 1993.

[7] Заркова, Анна. Големите убийства. София: Труд, 2013, с. 69.

[8] Заркова, Анна. Големите убийства. София: Труд, 2005, с. 57.

[9] Пеев, Димитър. Цветанов умря, преди да обедини всички „охранители“. – В: Капитал, бр. 35, 5–11 септември 1994.

[10] Пак там.

[11] Министерството на държавната сигурност (на нем.: Ministerium für Staatssicherheit), известно повече като ЩАЗИ (Stasi – съкращение от името му), е най-голямата организация в Германската демократична република, занимавала се с дейности по разузнаването и сигурността.

[12] Заркова, Анна. Някой има политически и икономически интереси беззаконието да продължи. Интервю на Анна Заркова с шефа на асоциация „Защита“ Цветан Цветанов. – В: Труд, бр. 3, 5 януари 1994.

[13] Любомир Начев е министър на вътрешните работи в правителството на Жан Виденов, което управлява през периода 25 януари 1995 г. – 11 февруари 1997 г. Начев подава оставка през май 1996 г., след като е заснет от журналистката от Българската национална телевизия (БНТ) Севда Шишманова да се развлича в компанията на манекенки няколко часа след като в столичния квартал „Люлин“ са застреляни трима полицаи. На 13 октомври 2006 г. – на 52 години, той е намерен прострелян в родната му къща в Карнобат. Случаят официално е обявен за самоубийство.

[14] Павлов, Илия. Време е да обуздаем организираната престъпност. – В: Дума, бр. 60, 13 март 1995.

[15] Заркова, Анна. Големите убийства. София: Труд, с. 100, 2005.

[16] Ангелов, Слави. 9 милиметра. Истинската история на българската мафия, с. 18.

[17] Пак там , с. 107.

[18] Заркова, Анна. Големите убийства. Част 1, 2005, с. 108.

[19] Димитрова, Боряна. Големите убийства в Пловдив. Диви времена. София: Труд, 2009, с. 18.

[20] Пак там , с. 19–21..

[21]Пак там , с. 18..

[22] Петрова, Ангелина. Виновните невинни. София: Труд, 2008, с. 26.