Иран има една от най-богатите и динамични истории на гражданска съпротива в целия Близък изток. Протестната култура там не е нещо ново – тя е дълбоко вкоренена в обществото и е сваляла правителства много преди създаването на днешната Ислямска република.
Хронологичен преглед на най-значимите протестни движения в Иран, разделени в два основни исторически етапа:
I. Преди Ислямската република (Епохата на монархията)
- Тютюневият бунт (1890-1891 г.): Едно от първите успешни масови движения. Избухва, след като шахът дава пълен монопол върху търговията с тютюн на британска компания. След масови протести и бойкот, воден от духовенството и търговците, шахът е принуден да отмени концесията.
- Конституционната революция (1905-1911 г.): Исторически повратен момент. Масови протести принуждават тогавашния шах да приеме конституция и да създаде първия парламент (Меджлис), ограничавайки абсолютната монархия.
- Ислямската революция (1978-1979 г.): Започва като широка коалиция от леви интелектуалци, студенти, работници и консервативни духовници, обединени срещу авторитарния режим на подкрепяния от Запада Мохамед Реза Шах Пахлави. Милиони излизат по улиците. Шахът е свален, но движението е овладяно от радикалните ислямисти начело с Аятолах Хомейни, което води до създаването на днешната теократична държава.
II. Протестните движения срещу Ислямската република (1979 г. – до днес)
През първите две десетилетия след революцията режимът успява да консолидира властта си чрез войната с Ирак и жестоко изкореняване на опозицията. От края на 90-те години обаче започват нови вълни на съпротива:
- Студентските протести (юли 1999 г.): Това е първият голям сблъсък на новото поколение с режима. Протестите започват в Техеранския университет заради закриването на реформистки вестник. Силите за сигурност щурмуват общежитията, пребиват и арестуват стотици студенти.
- „Зеленото движение“ (2009 г.): Избухва след президентските избори, които според опозицията са грубо фалшифицирани в полза на хардлайнера Махмуд Ахмадинеджад. Милиони иранци излизат на мирни шествия в Техеран под лозунга „Къде е моят глас?“. Това е най-голямото политическо сътресение от 1979 г. насам. Държавата отговаря с масови арести, показни съдебни процеси и убийства на демонстранти (символ на протеста става застреляната студентка Неда Ага-Солтан).
- Икономическите протести (2017-2018 г.): Докато Зеленото движение е водено предимно от градската средна класа, тези протести започват в провинцията и сред работническата класа. Първоначално са насочени срещу високите цени и корупцията, но бързо прерастват в призиви срещу Върховния лидер.
- „Кървавият ноември“ (2019 г.): Внезапно и драстично увеличение на цените на горивата предизвиква спонтанни бунтове в над 100 града. Режимът се уплашва от мащаба, спира напълно интернета в страната за близо седмица и използва бойна авиация и снайперисти срещу протестиращите. Според правозащитни организации и Ройтерс, за няколко дни са убити около 1500 души.
- Движението „Жена, Живот, Свобода“ (2022-2023 г.): Провокирано от убийството на Махса Амини. Това движение е уникално, защото е ръководено основно от жени и млади момичета. Движението обедини различни етнически и социални групи в Иран.
Обстановката в Иран в месеците и седмиците непосредствено преди военната ескалация със САЩ и Израел (в края на февруари 2026 г.) се характеризираше с дълбоко, макар и по-фрагментирано, вътрешно напрежение. След бруталното смазване на масовите улични протести от 2022-2023 г., съпротивата на иранците не изчезна, а промени формата си.
Точно преди началото на външните военни действия, протестните движения в страната бяха фокусирани върху няколко основни фронта:
Ежедневни икономически стачки
Докато държавата насочваше огромни ресурси към въоръжаване и подкрепа на прокситата си в региона, икономиката вътре в страната продължаваше да се срива.
- Пенсионерите и работниците: Всяка седмица (обикновено в неделя и понеделник) хиляди пенсионери, учители и държавни служители излизаха на протести в десетки градове. Тяхното основно недоволство бе, че пенсиите и заплатите им са напълно обезценени от хиперинфлацията и не стигат дори за основна храна.
- Медицинските сестри и петролните работници: Здравният сектор бе обхванат от безпрецедентни национални стачки заради непосилни условия на труд и неизплатени заплати. Подобни стачки започнаха да избухват и сред ключови работници в петролните рафинерии – сектор, който е жизненоважен за оцеляването на режима.
Кампанията „Вторници срещу екзекуциите“
Тъй като режимът използваше смъртното наказание като основен инструмент за всяване на страх (екзекутирайки стотици политически затворници и обикновени граждани), съпротивата започна от самите затвори.
- Политическите затворници в десетки затвори в цялата страна обявиха гладни стачки всеки вторник. Тази кампания бързо набра популярност и бе подкрепена от семействата им и правозащитници извън затворите, превръщайки се в най-силния морален протест срещу държавната машина за убийства точно преди избухването на войната.
Отпорът срещу плана „Нур“ (Светлина)
Властите инициираха нов, изключително агресивен план за налагане на задължителния хиджаб, наречен саркастично от тях „Нур“ (Светлина). По улиците бяха върнати микробусите на моралната полиция, а хиляди бизнеси бяха затворени, защото са обслужвали жени с открити коси.
- Въпреки ежедневните арести, конфискации на автомобили и физическо насилие, много жени – особено в Техеран, Исфахан и Шираз – продължиха открито да се движат без хиджаб. Тази тиха, но видима съпротива беше ежедневен протест срещу легитимността на системата.
Антивоенни настроения и изолация на режима
С нарастването на напрежението и размяната на заплахи между Техеран, Тел Авив и Вашингтон, пропастта между държавата и народа стана по-видима от всякога.
- Докато държавните медии призоваваха за „свещена война“ и отмъщение срещу Израел, по улиците и в социалните мрежи обикновените иранци изразяваха силни антивоенни настроения.
- Отново стана популярен старият протестен лозунг: „Не за Газа, не за Ливан, животът ми е за Иран“. Мнозинството от хората бяха категорично против това страната им да бъде въвлечена в опустошителна война заради идеологическите амбиции на Върховния лидер и подкрепата за групировки като Хамас и Хизбула.
Ефектът на войната върху съпротивата
Началото на военните удари от страна на Израел и САЩ на практика даде на режима в Техеран идеалното извинение да въведе неофициално военно положение. Под предлог за „национална сигурност“ и борба с „чужди агенти“, властите започнаха още по-жестоки репресии срещу всеки критик вътре в страната, обвинявайки стачкуващите работници и активистите в държавна измяна по време на война.