Неудобните истини за празните терени, активистите и блокираното бъдеще на града
Всеки жител на София познава тези места – десетки запустели, обрасли с бурени и опасни терени, останали като белег от социализма. Те са индустриалните язви на града, пълни с бетон и ръждясала ламарина, превърнали се в опасни пространства, но и в неизменна част от градския пейзаж. Свикнали сме с тях до такава степен, че почти не ги забелязваме. Но основният въпрос остава: Защо тези грозни и опасни места остават непроменени с десетилетия и кой всъщност има полза от това?
Парадоксът на "градските язви": Защо пазим нещо, което ни вреди?
На мястото на бивши складове, малки цехове и общински предприятия би могло да има нещо полезно за гражданите – детски площадки, паркинги, жилищни сгради или търговски центрове. Логиката подсказва, че трансформацията на тези терени е в интерес на всички, но парадоксът е, че всяка инвестиционна инициатива за тяхното развитие среща яростна „градска съпротива“. Сякаш пъпната връв на социализма все още ги държи, превръщайки ги в свещени реликви на упадъка.
Тази съпротива не е случайна. Тя е резултат от десетилетна „дресировка“ от страна на политически и неправителствени организации, които целенасочено насаждат идеята, че всяка инвестиция и печалба са нещо престъпно. Вместо да виждаме възможност за развитие, сме научени да виждаме заплаха. Така градските язви остават да гноят, докато чакаме удобен момент да заклеймим всеки, който се опита да ги превърне в нещо по-добро…
Митът за "Апокалиптичното наводнение": Страхът като политически инструмент
Един от най-ефективните инструменти за спиране на всяко ново строителство е страхът от природни бедствия. Политически активисти с нестихваща енергия разпространяват апокалиптични картини за предстоящи бедствени наводнения, които ще потопят София.
Фактите обаче са категорични: през последните 100 години столицата е имала едва две-три наводнения, които могат да се нарекат бедствени. Истината е, че дори да се излее потопът, който разруши курорта Елените, в София няма да се случи нищо особено, освен че може би ще се наводнят няколко подлеза в центъра на града.
(на 25.10.2025 г.) Валя 3 дни почти денонощно. Река Искър повиши нивото си с около метър, метър и половина, нямаше нито разливи, нито щети. Паднаха ок. 40 – 50 л./кв. м. дъжд, нещо нормално за този сезон. Националните медии обаче запълниха новинарските емисии с репортажи, свързани с нарушен трафик на градския транспорт, с вложен толкова драматизъм, сякаш София е на ръба на бедствие. Но след като столичани бяха методично наплашвани, че живеят на ръба на природното бедствие, сега именно те ще очакват реални действия от градската администрация да работи по всички речни корита и отводнителни системи в София. Защото всяка локва, която спре трамвай ще бъде приемана драматично.
"Гражданският" активист: Герой или поставено лице?
В центъра на много от тези „градски“ битки често стои фигурата на „гражданския“ активист. Такъв е случаят с Боян Юруков – политически активист, представян като „граждански активист и блогър“, който работи в очевидна симбиоза с екипа на Столична община. Дейността му е чист „технократски популизъм“ – той се представя за компетентен по всякакви теми, от здравеопазване до строителство, за да легитимира нечии политически намерения през гласа на „независим“ гражданин.
Зад тази фасада обаче прозират ясни политически амбиции – да си прокара път или към Парламента, или към Столична община. Критиките му са изключително избирателни и методично насочени към определени строителни компании, което създава усещането за натиск в опит за упражняване на корупция. Така Юруков се превръща в удобен инструмент – „поставено лице“ на общината, което атакува неудобни инвеститори, докато други, може би плащащи си „такса спокойствие“, остават недосегаеми.
технократски популизъм
Това е хибридна реторична стратегия, която съчетава легитимността, идваща от експертно познание, с класическите популистки похвати – разделението на обществото на „добър народ“ срещу „корумпиран елит“.
Докато традиционният популист казва: „Аз чувствам вашата болка“, технократският популист заявява: „Аз ви показвам данните, които доказват вашата болка и кой е виновен за нея“…
Скритите жертви: Кой плаща цената, когато спрем строеж?
Когато се атакува инвестиционен проект, на прицел не е само строителят. Скритите жертви са обикновените хора. Конкретен пример е строителен обект до Владайска река в кв. Карпузица (Княжево), който трябва да се изгради на мястото на поредната „градска язва, пустош, осеяна с бетон“.
А мястото е прекрасно. Гледка към парк Витоша, в близост има училища, детски градини, търговски център, добра свързаност с транспортната инфраструктура на столицата. Вместо да се превърне в качествен дом за стотици семейства, проектът е атакуван. Когато това се случва, се атакуват „всички български граждани, които имат намерението и са закупили жилищата си на зелено“. Атаките срещу подобни проекти не са просто критика срещу инвеститор – те са удар срещу хиляди семейства. На практика се атакуват „мечтите на хората да притежават свое жилище и да отглеждат своите деца и внуци на място, в което има всички условия за прекрасен живот“.
Илюзията за дейност: Работни групи вместо реална работа
Подходът на Столична община към реалните проблеми следва утъпкан модел на бездействие. Вместо да предприеме конкретни действия като почистване на речни корита, отстраняване на незаконни засипвания или ремонт на отводнителната система, администрацията предпочита да обявява рестрикции и да създава „работни групи, ще обследват, картографират и размишляват“.
Тези действия, „както винаги няма да доведат до реален резултат“. Към тази симулация на дейност се добавя и фантомната структура „София план“, която поглъща сериозно финансиране, но произвежда единствено статистически анализи, които не се използват за нищо практично. Това е изпитан модел за заобикаляне на проблемите, докато мандатите изтекат, а градът продължава да затъва в същите нерешени казуси.
Заключение
Развитието на София е блокирано в порочен кръг от популизъм, произвеждане на страх, бюрократична инерция и избирателни атаки срещу инвестициите. Докато се водят тези битки, „градските язви“ остават непокътнати, а реалните проблеми с инфраструктурата не се решават. Градът е в капан, заложен от тези, които твърдят, че го защитават.
Въпросът не е дали София има нужда от развитие, а докога ще позволяваме бъдещето на града ни да бъде заложник на нечии политически игри и симулирана дейност?