Югоембаргото и контрабандната търговия

Танкерът „Хан Кубрат“, с който е извършена най-дръзката контрабандна акция по време на югоембаргото. Изнесени са 5000 тона дизелово гориво и над 1000 тона машинно масло за бивша Югославия – след като е инсценирано отвличане на плавателния съд, като танкерът не се подчинява на митническата охрана и обстрелва нейния катер.

Снимка: Пресфото-БТА, Боян Иванов.

Днес мнозина се опитват да внушават, че присъединяването на България към икономическите санкции, популярни като югоембарго, наложени от Съвета за сигурност на ООН на Съюзна република Югославия (Сърбия и Черна гора) за периода 1992–1995 г., e само негативен детайл от ранната история на прехода към демокрация. В действителност югоембаргото се оказа мощна спирачка за демократичното развитие на България и основен катализатор за мафиотизирането на държавата. По време на югокризата от 1991–1995 г. ключов фактор за България са липсата на подходяща инфраструктура и излаз на открито море. Магистралата през Югославия е основен маршрут за българските превозвачи от и за Западна Европа. След въвеждането на санкциите на ООН срещу Сърбия и Черна гора на 30 май 1992 г. Съветът за сигурност приема Резолюция 757, налагаща забрана на всякакви стопански контакти и въздушни връзки. Българското правителство приема постановление на Министерския съвет (МС)[1], което повтаря текста на резолюцията, включително забраната за внос и износ от и за Югославияи въздушните връзки с нея. Износът на стоки от български фирми за Сърбия и Черна гора е поставен под контрола на Комитета по санкции на ООН в Ню Йорк. Налагането на ограничителни мерки, както и тяхното неспазване, нанася сериозни щети на прехода към демокрация, като превръща контрабандата в държавна политика. Впоследствие тези отрицателни процеси в икономиката се отразяват и на опита за рекомунизация на България при управлението на Българската социалистическа партия (БСП) по време на правителството на Жан Виденов[2].

Контрабандата за и през Югославия има дълга предистория. „Доставките по второ направление“[3], които се реализират преди 1989 г. през границата на България и Югославия, са контролирани от кадри на Държавна сигурност (ДС) и от колегите им в западната ни съседка от УДБА[4] и не могат да бъдат квалифицирани като същинска контрабанда. Става дума за пренос главно на наркотици за Запада и оръжие за братски комунистически партии в различни точки на света в нарушение на международните договорености.

Какво представляват прословутите „канали”, за които толкова се говори? Става дума за живи хора – митнически служители, които освен основния си трудов договор имат и секретен договор с ДС. Задачата им е по разпореждане на отговорни офицери от службите да пропускат безпроблемно специално посочени товари, обикновено наркотици и оръжие, за които се казва, че са стоки по „второ направление”. Голяма част от тези митничари по времето на социализма не само не се крият, но и парадират с привилегиите си. Тогава за тях трудно може да се твърди, че участват в корупция, въпреки че корупционният потенциал на тези сделки е грандиозен. На ниво държавно управление се получават милиардни суми „мръсни“ пари от международни престъпни организации и така се подпомага антихуманната им дейност.

След падането на тоталитарния режим на 10 ноември 1989 г. и закриването на ДС митничарите от каналите по „второ направление” остават на работните си места, но вече я няма втората заплата и те не могат да напускат по свое желание. Бившите им началници от службите стават самостоятелни играчи и започват да ги използват срещу рушвети за личен нелегален бизнес и контрабанда. Имената им не са „осветени”, както и тези на престъпните групировки, които постепенно овладяват каналите (не без благословията на политически кръгове и партийни централи).

Митничарите, упражняващи дейността, свързана с каналите, натрупват състояние, строят къщи като прогимназии, качват се на скъпи лимузини и джипове, но губят свободната си човешка воля. Малцина от тях са склонни да разговарят за случвалото се и до днес – години след погасяване по давност на деянията им, – и не смеят да застанат зад думите с имената си. Твърдят, че ако решат да напуснат канала, в най-добрия случай щяла да се осветли информация за участието им в корупция, да бъдат тикнати в затвора и да им бъде конфискувано придобитото. Според тях единственият начин да се пресекат въпросните канали е управляващите да обявят амнистия за тяхното съучастие в контрабандата, ако си признаят, и да им позволят да напуснат системата.

Нищо подобно обаче не се е състояло и до този момент. Нещо повече – освен да обслужват мутрите по наследените от социализма канали митничарите на ДС са натоварени със задължението да обучават новоназначени колеги, лансирани от мафиотски босове и политици, мераклии за лесни печалби.

Причините за разпада на Съюзна федеративна република Югославия (СФРЮ) и последвалите войни през 90-те години на миналия век все още са обект на геополитически и исторически изследвания, които не са предмет на темата, но изводите от тях пряко я засягат. Факт е, че с налагането на югоембаргото от Съвета за сигурност на ООН бяха нанесени непоправими щети на прохождащия демократичен преход в България – мафиотизиране на обществото по вертикала, което няма аналог в никоя от другите държави в преход от социалистическия блок.

Най-краткото и точно определение, което получих от човек от службите за сигурност по онова време, гласи: „Югоембаргото беше само предпоставка за възбуждане на нашата организирана престъпност и поставянето й в зависимост от югославската, защото те плащаха реалните пари – оттам, от сръбските служби“.

Държавата приема множество документи за присъединяването на България към югоембаргото, но същевременно търси средства и мерки за ограничаване на загубите за икономиката. Процесът е бавен и без особен резултат. Загубите за стопанството са огромни. Компенсациите от инцидентните разрешения на Комитета по санкциите на ООН са незначителни. Неспазването на забраните и осъществяването на контрабанда в крайна сметка не обогатява хазната, а корумпираните държавни служители.

Общото събрание на ООН не ускорява разработването на ефективен механизъм за прилагането на чл. 49 и 50 от Устава на ООН за компенсиране на загубите на трети страни от участието им в икономическите санкции почти до края на периода.

На 24 юли 1991 г. с Разпореждане № 16 на МС се налага ембарго върху доставките на оръжие, боеприпаси и военно оборудване за СФРЮ.

Българската държава приема постановления на Министерския съвет и декларации на Народното събрание в съответствие с резолюциите на Съвета за сигурност за забрана на търговията, въздушните и съобщителните връзки по река Дунав и транзитния трафик през Съюзна република Югославия. Комитетът по санкциите разрешава само хуманитарни доставки за Сърбия и Черна гора, като за всяка една се издава отделно разрешение в шестмесечен срок. Държавата ни връчва меморандуми и демонстрира чрез актове на институциите опитите си да ограничи „пробиването на границите” от нелегалните търговци, като безуспешно се мъчи да намали щетите за националното стопанство чрез получаване на компенсации от ООН.

Влаковите композиции фантоми потеглят. В началото на дългото разгръщане на корупционните практики, свързани с югоембаргото, се нареждат ешелоните на Българските държавни железници (БДЖ) от вагони цистерни, прекарващи петролни продукти по крупни сделки.

Нарушаването на югоембаргото у нас стартира на „пета скорост” с контрабанда на петролни продукти направо с влакови композиции, състоящи се от 6 до 70 вагони цистерни, всеки от които носи „облага” от по около 2,5 млн. лева. То датира реално от първата минута на влизане в сила в България на Резолюция 757 на Съвета за сигурност на ООН:

Точно в нула часа на 29 ноември 1992 г. италианският танкер „Паоло Далезио” и българският „Струма“ разтоварват над 100 000 тона петрол на пристанището в Бургас. В същото време дежурният диспечер на БДЖ обявява, че всякакво товарене на петролни продукти към съседна Югославия е спряно съгласно Резолюция 820 на Съвета за сигурност на ООН, но потокът се отприщва…

В контраразузнаването за тези афери е образувана разработка „Комбинатор”[5].

Според разработката още преди влизане в сила на югоембаргото през септември –октомври 1992 г. в 4-ти сектор на икономическото направление на Националната служба за сигурност (НСС) постъпват данни за засилен превоз на петролни продукти с железопътен транспорт към Югославия.

Тази контрабанда обаче е преминавала само транзитно през страната и не представлява престъпление на територията на България. През този период около 1000 вагона цистерни на БДЖ са се намирали в Югославия. Нефтопродуктите са били превозвани от Бургас, разтоварени от танкери, наети от гръцки и американски фирми. Товарите са били с краен получател фиктивни фирми в Босна и Херцеговина и в Македония, а в действителност са доставяни в Сърбия.

От месец юни 1993 г. е започнало организирано и системно превозване на товари в нарушение на наложеното от ООН ембарго спрямо страните от бивша Югославия по ж п транспорта през гара Кулата и гара Драгоман. Основно се е използвала схема за превоз през гара Драгоман чрез български фирми, а спедитор в Сърбия е била фирмата „Форшпед” – Поповац.Тя разпределяла товарите на фирмите „Парадокс Плюс” в Белград и „Центроимпекс” в Ниш.

Българските фирми са използвали следните начини за тези превози през границата чрез БДЖ:

– вагони на БДЖ, документално оформени като югославски;

– превоз на пълни вагони, документирани като празни;

– превоз на петролни продукти с документи за хуманитарни помощи;

– превоз с действителни разрешителни от Съвета за сигурност на ООН, които обаче не се подпечатват от митничарите и незаконно се използват многократно;

– използване на фалшиви разрешителни;

– преминаване през границата под натиска на въоръжени лица без каквато и да е проверка на композициите.

По тези схеми само през гара Драгоман от юни 1993 г. до февруари 1994 г. са преминали около 700 вагона цистерни, или приблизително 35 000 тона петролни продукти, при действително разрешени 1694 тона (позволените квоти са например за снабдяване с гориво на 43-те чужди посолства в Белград).

Тук е моментът да се доизясни генезисът на прословутите контрабандни канали. В разработката на Центъра за изследване на демокрацията от 2000 г. „Корупция и контрабанда” четем:

Безпрепятственото преминаване на пратките през територията на България е осигурявано от действащи и бивши служители на тайните служби. За да осъществят сделките си, силовите групировки, които дотогава стоят на по-ниско ниво в структурата на „сивата икономика”, също започнаха да използват създадените механизми за нарушаване на ембаргото. Докато в първите години на 90-те бившите служители получиха по наследство от партията държава контрабандните канали, силовите групировки ги приватизираха на своеобразен търг с наддаване[6].

Като пример авторите се позовават на пасаж от едно интервю в българските медии от 1995 г. преди отмяната на югоембаргото, дадено от Иво Карамански, нарочен за Кръстник на българската мафия. „И аз плащам подкупи по 100 000 долара, но моите цистерни цял месец стоят на границата, а на други групировки минават веднага през пунктовете”[7], казва той.

Скандалното обвинение на Кръстника, че някои икономически структури са приватизирали граничните служби, не предизвиква никаква реакция у управляващите.

Данните от секретните доклади на НСС са публикувани от журналиста Слави Ангелов.[8] Според разследването на НСС основни организатори и координатори на превозите са фирмите на групировката „Мултигруп”: „Ай Пи Ен Трейд” и „Роялс”, и по-точно Марио Тодоров Пеев – вицепрезидент на „Мултигруп”, и Петър Опачич – сърбин, временно пребиваващ в България, тогава служител на „Ай Пи Ен Трейд”. Опачич е кадрови разузнавач на сръбските тайни служби УДБА според същата справка на НСС. Помагали им и служители на представителството на фирма „Центроимпекс” в София. Като нарушители са уличени също дружествата „ДКВ Инженеринг”, „Агропрема”, „Моллов Петролиум”, „Каримекс”, „Валвекс”, „Малина Зои”, „Содом Аслан”, СД „Агропрема”.

По-предпазливите вземат и мерки за безопасността си. На 2 август 1993 г. Емил Иванов регистрира в Софийски градски съд фирма „Халем” ООД. На същата дата подава документи и за регистрация на дружество „Содом Аслан” със същия адрес на дейност като „Халем”, с деликатната разлика, че във втората фирма Иванов променя ЕГН-тата на съдружниците си. След „врътката” „Содом Аслан” сключва договор с тогавашния шеф на БДЖ Атанас Тонев да вземат 40 вагона цистерни под наем за превоз на дизел от Гърция за България, като в същото време горивата се източват в Сърбия.

В секретните справки на контраразузнаването пише, че ключова роля в аферите с югоембаргото изиграва Пламен Камбуров – съветник в Министерския съвет и бивш член на съвета на директорите на „Нефтохим”, по онова време вече член на съвета на директорите на „Петрол”. Той осъществява пряко сделки с петролни продукти, като контактува от сградата на Министерския съвет в София с фирмите „Бритиш Петролиум” в Лондон, „Шеврон” – Лондон, „Маринпекс” – Хамбург, „Петролид” – Дания, „Хемимпекс” – Швейцария и „Марк Рич” – Лондон. Камбуров договаря цени, срокове на доставка, начини за плащане и осигурява за купувачите от Европа българските фирми износителки „ДКВ Инженеринг”, „Ай Пи Ен Трейд”, „Литекс Комерс” и „Балкан Ойл”.

Икономическото направление на НСС разкрива в справките си, че Камбуров използва своето служебно положение и личните си познанства с тогавашни служители в Министерството на търговията – Минко Герджиков (началник управление „Балкански страни”) и Веселин Горнишки (началник на кабинета на министъра) и урежда разрешителни за износ на горива за Югославия, като организира вечери и командировки извън страната за държавните служители.

Ето и как на практика става износът според контраразузнаването:

На 27 ноември 1993 г. фирма „ДКВ Инженеринг” ООД опитва да изнесе за Югославия 924 261 литра дизел за 147 883 щатски долара и 1 131 300 литра бензин супер за 254 545 щатски долара. Човек на фирмата обаче представя разрешително S\AC.27\1 993\OC.7 483, което е вече многократно използвано далеч над разрешените за износ количества.

Митничарите го връщат не само заради невалидното разрешително, а и заради превозните документи на вагоните, изготвени на гара Подуяне, където пише, че цистерните са празни. На гара Драгоман под натиска на представители на борческата групировка на Младен Михалев (Младжо) са изготвени натурни листове на пристигналите влакове с номера 61010, 61012, 61014 и натурни листове на заминаващите влакове с номера 44770, 44772 и и 44771, в които също е отразено, че цистерните са празни.

Във ВП-11 (бележка за спирачния товар на влака, където се отразява как са нагласени спирачките на всеки вагон в зависимост от това колко е натоварен) за заминаващите са записани маси като за празни вагони, а в същото време спирачките на всеки вагон са били нагласени като за пълни цистерни. Влаковете с тези цистерни са напуснали страната между 4 и 7 часа през нощта срещу 11 декември 1993 г. без митнически граничен контрол[9].

Страх и цистерни владеят Калотина. В края на 1993 г. на много високо ниво в МВР се получава информация, че през граничния контролно-пропускателен пункт (ГКПП) Калотина ще преминат нелегално в Сърбия повече от 20 вагона цистерни с гориво. Вътрешният министър се разпорежда лично шефът на Централната служба за борба с организираната престъпност (ЦСБОП) да провери на място за какво става въпрос.

Директорът, придружаван от няколко служители, заминава за границата, където според информация на контраразузнаването се разиграва следната ситуация:

Когато паркират колата до ж. п. линията на пункта, от двете им страни спират два джипа. Те застават толкова близо до автомобила, че антимафиотите не могат да си отворят вратите, за да излязат отвън. Блокиран в служебния автомобил, шефът на НСБОП мълчаливо наблюдава как композицията с цистерните преминава в Сърбия. Когато и последният вагон пресича границата, джиповете се отдръпват от колата и изчезват в тъмнината[10].

Няколко седмици по-късно – вече е 1994 г. – в икономическото направление на НСС се получава информация, че предната вечер, докато капепейците на Калотина са лежали по очи на пода под дулата на автоматично оръжие, в западната ни съседка са преминали без каквато и да е проверка 29 вагона цистерни с нафта, тръгнали преди това от жп гара Подуяне в София. Изглежда абсурдно, но е факт.

На 17 януари лично секретарят на МВР Петко Ангелов изпраща телеграма на ГКПП Калотина същата вечер да не бъдат пропускани към Сърбия 6 нелегални вагона цистерни с петрол. Още на следващия ден композицията преминава границата.

Годините са смутни. Забранената, но изключително доходоносна търговия с горива за Сърбия е в разгара си. По време на югоембаргото всички средства са позволени, особено ако в схемата присъства и държавата.

На 14 юли 1993 г. старши инспектор Николай Начев от 4-ти сектор „Вътрешна сигурност” на икономическо направление „В” на НСС след срещи с агенти пише докладна с гриф „Строго секретно” до началника Дилчо Манчев, в която го уведомява за създадена от служители на БДЖ организация за нарушаване на югоембаргото:

На 28 юни 1993 г. генералният директор на БДЖ Атанас Тонев е провел двучасова среща със Симеон Христов, директор на „Търговска експлоатация и товарни превози”, и с началника на управлението на БДЖ за София Боян Лозанов. На следващия ден, 29 юни, Боян Лозанов и представителят на югославските железници в България Божидар Булатович са били на гара Драгоман и след това на сръбската Димитровград и са разпоредили да започне подготовка за превоз на товари към западната ни съседка само през нощните часове на денонощието.

Разпоредили са през това време по пероните на гарата в Драгоман да няма никакви служители. Също така устно е разпоредено да не се извършва технически преглед и пълна проба на влаковете. Гара Драгоман е „профилна” гара (гара с наклон) и с оглед на безопасността не трябва да се пуска влак към сръбския Димитровград, без да се извършва пълна проба на спирачната система и технически преглед. Затова тези разпореждания противоречат на нормативната база в БДЖ, както и на наложеното ембарго спрямо Югославия.

По тази схема са били превозени веднага след това посещение 4 влака – на 1 юли влак 44762 с 35 вагона с цимент, на четвърти юли влак 44776 с 20 вагона леща, на 5 юли влак 44778 с амониева селитра и на 9-ти юли влак 44772 с 20 вагона леща. В съпътстващата композициите документация е записано, че вагоните са празни или са натоварени с хуманитарна помощ.

Същевременно от 6 до 9 юли в Югославия – в Скопие и Ниш, са били командировани служителите на БДЖ Симеон Христов, Христо Манолов и Крум Каменов. На връщане от Скопие те са минали през Ниш, където в разговор с представители на югославските железници са уточнили схемите за превоз в Сърбия на горива. В нощта срещу 13 юли е имало готовност да се превозват в Югославия цистерни с дизелово гориво, но в последния момент служителят на БДЖ, отдел „Маркетинг” – Иван Балджиев, се обадил в централното диспечерско ръководство и е наредил да не пускат вагоните. Цистерните са били с изготвени документи в отдел „Маркетинг” на железниците и с получател гара Поповица в Сърбия, близо до Ниш.

Междувременно на 2 юли на югославската гара Димитровград са пристигнали от България 39 фериботни вагона, които са били натоварени с мебели директно от автомобили и подготвени за вкарване в България. Тъй като това става известно на МВР, организаторът Боян Лозанов се страхува да ги вкара в страната и тези вагони престояват в Сърбия до нощта срещу 4 юли, когато нелегално влизат в България и се установяват на гара Илиянци като „празни”[11].

Тази секретна докладна от 14 юли 1993 г. е само начало на едно голямо разследване срещу служители на БДЖ, което завършва с арести на държавни чиновници и образуване на дело № 17 в Националната следствена служба (НСлС). Разследването в крайна сметка не постига нищо, а борецът Илия Павлов (фирма „Мултигруп”), петричкият бизнесмен Иван Кочев – Чомбе (фирма „Ван Петрол Груп”), група служители от бившата ДС и още шепа хора, както и едно никому неизвестно дружество, свързано със съпругата на бъдещ министър-председател, печелят за по-малко от 12 месеца колосални суми от нарушение на ембаргото. Никому неизвестното дружество, свързано със съпругата на бъдещ министър-председател, е фирма „Булс“ ООД. Три сигнала е подал Съюз „Законност“ срещу Иван Костов до Прокуратурата на Р България, свързани с фирма „Булс“ заради нарушение на югоембаргото, с фирма „Бетакорп“ заради посредническата й роля в масовата приватизация и заради решения на МС, взети по време на управлението му. Част от сигналите са постъпили анонимно. Две години, от 1995 до 1997 г., включително по време на наложеното петролно ембарго на Югославия през 1995 г., съпругата Елена Костова е пълноправен съдружник във фирма „Булс“ ООД. В списъка от предмети на дейност на фирмата има и търговия със стоки, които не са забранени от националните законодателства на НРБ и СФРЮ. Електронното издание на вестник „Сега“ от 18 септември 2000 г., в интервю на Ана Клисарска под заглавие „Първанов ще разкрива далавери на Костова по югоембаргото“, заплашва премиера Костов с компрометиращи факти за дейността на фирма „Булс“ на съпругата му Елена Костова, която била търгувала с петролни продукти по време на югоембаргото, но не се стига до разкрития.[12]

Едва през януари 2015 г. в интервю Пламен Николов[13] признава: „Мъжът на Ирина Бокова натопи Елена Костова, че е нарушавала югоембаргото!“[14].

Подобна на информацията на Слави Ангелов за „съпричастност“ на съпругата на бъдещ премиер получих наскоро от съвършено различен източник – бивш висш офицер от службите на Югославия, който активно е работил по контрабандата при югоембаргото. За статута му е достатъчно да споменем, че в началото на кариерата си е отговарял за сигурността на Йосип Броз Тито[15], а после става кум на сватбата на легендарния Аркан с примата на сръбската попфолк музика Цеца Величкович. Той ми разказа как лично под различни форми е предавал огромни суми пари на съпругата на висш политик. Не конкретизирам имена, тъй като не съм присъствал, а и офицерът не представи никакви документи.

Според многобройни секретни докладни на контраразузнаването физическият натиск на границата е организиран от един бъдещ силов бос и създател на групировката СИК – Младен Михалев – Маджо, който тогава погрешно влиза във всички разработки на контраразузнаването като „Младжо“.

Повече от очевидно е, че без съучастието на държавната машина е невъзможно това прелитане на „невидими“ влакови композиции, състоящи се от 6 до 70 вагона цистерни, до Сърбия, като само един вагон носи нелегална печалба от около 2,5 млн. лева.

Същевременно във връзка със спазването на югоембаргото в България не е проведена разяснителна или пропагандна кампания освен често повтаряната фраза, че спазването на санкциите ще накара световната общност да ни приеме като развиваща се към демокрация държава. Националните медии чинно спазват политиката на Великите сили и геополитическите им интереси и отразяват предимно как югославската армия безчинства в Босна. Това се разминава с истината. Добре известно е, че сред пострадалите от войната са не само военни, а и сръбски граждани, както и техните деца, което обаче остава зад кадър. В същото време ставахме свидетели как световната демократична общност всячески, по въздух и суша, подпомага бедстващите мюсюлмани в Босна. И толкова. Зад тази външна форма на съпричастност към югоембаргото в България се организират малко действителни хуманитарни акции и повече лъжливи, свързани реално с контрабандата.

Фалшивата медийна политика е удобна за мафията. Знам, че някои от сръбските военни, обявени за военнопрестъпници, изчакаха амнистията и давността за престъпленията си против мира и човечеството на българска територия със знанието на нашите служби и даже бяха охранявани от тях. Което не е за учудване – та нали са били техни партньори при преноса на стоки „второ направление” по времето на председателя на Държавния съвет и секретар на ЦК на БКП Тодор Живков!

Една от причините действителните хуманитарни акции да се извършват в условията на контрабанда е бавната процедура по издаване на разрешителни от Комитета по санкциите на ООН. В същото време нелегалните търговци, закриляни от държавните институции и корумпирани държавни служители, постоянно поддържаха дейността си в „разрешителен режим”. Имаше случаи и на фалшифицирани разрешителни в полза на тази или онази фирма, но най-често споменаваната е „Рутопласт” – Петрич, управлявана от Румен Стойков и използвана при многобройните контрабандни доставки на петрол, горива, масла и други стоки от България за Сърбия с кораба „Хан Кубрат”.

Един частен, но показателен пример за мудността и незаинтересоваността на световните институции е хуманитарната акция на фондация „Проблемни деца” в полза на сираците от войната, загиващи от студ и глад в сръбските манастири, при която разрешението от Комитета по санкциите се получи след шест месеца.

Като съучредител на фондация „Проблемни деца”, станах съпричастен към нарушаването на санкциите на ООН.

Група юристи (адвокати и магистрати), педиатри, педагози, психолози, журналисти и други общественици основат през есента на 1992 г. тази фондация с цел да подпомагат деца в неравностойно положение и да съдействат за актуализиране на българското законодателство спрямо тях.

В края на януари 1993 г. се получава информация (със снимки и видеоматериал), че манастирите между Белград и Ниш са пълни с над 5000 деца, останали сираци от военните конфликти, които са в бедствено положение и се нуждаят от всичко необходимо за оцеляване. Фондацията организира благотворителна акция. Всички са изненадани от съпричастността на хората, които откликват да помогнат. За окомплектоването на даренията и оформянето на актовете за дарения активно участва и Българският червен кръст (БЧК). Дарителите са толкова щедри, че се налага да се смени предварително поръчания камион с много по-голям.

В този момент се разбира, че в резолюциите и нормативните актове на ООН и Комитета по санкциите не се предвижда клауза за разграничаване на разрешителния режим за търговска, и съответно за благотворителна дейност, може би заради негласното правило, че всяка преференция открехва вратички за нарушаване на забраните.

С една доброволка от БЧК хукваме до Министерството на външните работи (МВнР), където ни обясняват, че ни е нужно разрешение от Комитета по санкциите на ООН в Ню Йорк, за да доставим даренията, което обаче щяло да дойде след няколко месеца. Попълваме формуляра с искането и веднага се отправяме да придружим камиона с даренията до границата на Калотина. Реакцията на нашите митничари е смайваща: „Минавайте, нашите жени също бяха днес да предадат дарения за сирачетата…“.

На 5 март 1993 г. в ранни зори с нощния влак се озоваваме в „ембарговия“ Белград с колегата от вестник „Нощен труд“ Максим Караджов. Изпратени сме от името на фондацията да проследим как се усвояват даренията и като журналисти да видим на живо последиците от югоембаргото, както и настроенията на населението… За същия ден е насрочен и концерт по обяд на открито „В памет на ранените“. Срещаме се с нашия домакин, който ни завежда на 13-ия етаж на висока сграда в центъра на Белград. Група момчета и момичета ни предоставят купища информация на хартия, снимки и видеа за сираците, за разпределението на даренията от българите, за целите и контактите на фонда, както и множество брошури за техни акции. Оказва се, че вече са обгрижили 8000 деца с нерадостната участ на сираци от войната. Правим снимки и кратки интервюта до момента, в който настава трепетно оживление – директно от бойните действия в Босна на покрива на сградата каца с вертолет обявеният по-късно за военнопрестъпник – капитан Драган[16], с бойна униформа и барета, пристигнал специално да присъства на концерта за ранените. Съгласява се да ни отдели време за запис на интервю с неизвестни за българската общественост моменти.

Концертът в заснежения Белград е страхотен. Рокаджиите свирят пред огромно множество. Тъжното в еуфорията са стотината инвалидни колички с млади мъже, попаднали в тях в резултат на участието си във военните действия.

Домакинът ни има адвокатски дела, но преди да ни остави да чакаме нощния влак за България, ни завежда да хапнем – тогава в града не може да си купиш нищо, особено ако си чужденец. Качва ни на колата си и ни извежда от Белград до кално, хълмисто място без дървета, с няколко еднотипни къщурки. Една от тях се отличава по паркираните около нея дузина скъпи лимузини, половината от които имат български регистрационни табели – с по четири еднакви цифри. Веднага заснемаме находката с фотоапаратите си. Домакинът ни помолва да оставим снимачната техника в колата и като влезем, да не приказваме много-много, и най-вече да не споменаваме, че сме журналисти от България. Позвънява на входа, разменят си няколко думи и ни поканват. По осветено каменно стълбище се озоваваме в подземна механа, към 70–80 квадратни метра, която прилича на рога на изобилието на фона на мизерията в града. Няма храна или напитка, която да пожелаеш и да не получиш. Вентилацията е перфектна – макар че помещението е без прозорци, а повечето от посетителите пушат, не е задимено. Те са екзалтирано весели, а разговорите им се въртят около пет-шестцифрени суми в долари и марки за „търговския стокообмен“. Получили сме шанса да попаднем в едно от гнездата на организираната контрабанда по време на югоембаргото.

По-късно продължаваме през безлюдния Белград в очакване на нощния влак. Тренът е почти празен, а след Ниш в нашия вагон оставаме едва десетина души. Митническо-граничният контрол от югославска страна трае 2–3 минути. Служителите са взискателни, но не и намръщени и сумтящи като българските, които ни посрещат. Разравят багажа ни, вземат ни паспортите и чакаме около 20 минути. Един се появява, раздава ги поименно, без моя – и изчезва в тъмното. Влакът не тръгва. След още 15–20 минути същият митничар се връща и с огромна досада ми подава паспорта. В София пристигаме в събота по тъмно и решаваме, преди да си отидем у дома, да оставим багажа си от документи в редакцията на вестник „Труд“ на бул. „Дондуков“, където в неделя да се съберем и да обработим записите и материалите от мисията.

В неделя обаче в редакцията установяваме, че цялата ни документация е изчезнала. Фотоапаратите ни са в бюрото, но без лентите, а касетофончето е без касетата. По това време сградата има охрана и не можеш да влезеш без пропуск. Амбицирам се – хората, направили даренията, трябва да разберат за случилото се и за благодарностите, които са получили за благородното си дело. Написвам много премерен кратък материал и го илюстрирам със снимка на бъдещия военнопрестъпник – капитан Драган. На 8 март 1993 г. той се появява на първа страница на вестник „Труд“.[17]

Бързо получаваме сериозни индикации за бърникането из бюрата ни, които днес еволюират в категоричното „КОЙ“. Същата вечер Емилия Иванова – водеща на новините на националната „Ефир 2“ (близка до тогавашния говорител на президента Желю Желев), упреква фондация „Проблемни деца“, че със събирането и изпращането на пет тона дрехи за сръбски сираци подпомагала наемния терорист капитан Драган. На следващия ден се появява кратка дописка във вестник „Демокрация“: „Децата, за които ние така щедро събирахме помощи, са не от Босна и Херцеговина, а сръбски деца, които са изтеглени от войната в Сърбия“. Вестник „Нощен труд“ написва: „Жалка е участта на политиците и приближените им. Те не могат и къшей хляб да дарят на клето сираче, ако не е съгласувано с Центъра…“

В крайна сметка получихме разрешението на Комитета по санкциите на ООН за износ на хуманитарна помощ с шестмесечно бюрократично забавяне – през юли!

Ето как описва Слави Ангелов безметежната престъпна реалност в България по онова време:

Твърде често износителите заплашват с депутати и висши държавни служители. Те не лъжат. Според проверката на НСС в схемите са участвали също Марин Тодоров – тогава председател на Комисията по санкциите за спазване на ембаргото и сътрудник на вицепрезидента на „Мултигруп” Марио Пеев, Атанас Тонев – генерален директор на БДЖ, Симеон Христов – шеф на дирекция в железницата, Боян Лозанов – началник на ж. п. управление „София”, Неделчо Илинчев – началник на управление в Министерството на транспорта, Крум Каменов – заместник-началник на ж. п. управление „София”, Христо Монов – началник на централното диспечерско ръководство в БДЖ, Божидар Осев – диспечер в железниците, Тодор Люцканов – служител и акционер в „Нефтоимпорт – Експорт” ООД.

В разработката „Комбинатор” са и „Младен Михалев – Маджо – представител на борческите групировки, и Венцислав Стефанов (бъдещ съосновател на групировката СИК) – извършващ координацията между ж. п. служителите, фирмите, нарушителки на югоембаргото, и борческите групировки[18].

НСС установява и всички автомобили, с които яките момчета и организаторите на нелегалния износ пътуват постоянно до границата. Джип „Нисан“ с номер С 6278 ТК, собственост на фирма „Леверо България”, е един от най-често засичаните в района на жп гарата в Калотина. Никой обаче не го вижда край пункта след 12 януари 1994 г., защото се озовава задълго в двора на Следствието – същата вечер в него пред казино „Севастопол” в центъра на София е прострелян Маджо.[19]

В разработката „Комбинатор” на НСС не става и дума за тогавашния вицепремиер и министър на търговията в правителството на Любен Беров – Нейчо Неев.

Още на 18 март 1993 г. той води наша делегация в Ниш, Сърбия, където договаря отдаването под наем на български локомотиви на сръбските железници – 5 месеца и 11 дни по-късно Неев вече не е член на правителството. Той обаче отива на ГКПП Калотина и заявява на шефа на митницата Станислав Павлов, че има разработена правителствена програма за изнасяне на петролни продукти през пункта за Югославия.

Митничарят го поглежда недоверчиво и Неев побързва да се върне в София. Отива право в болницата, където лежи вътрешният министър Виктор Михайлов, и се опитва да го убеди да съдейства за преминаването през пункта на нефтопродуктите, които всъщност не били за Сърбия, а за българите в Западните покрайнини. След дни се среща с министър-председателя Любен Беров и лобира за създаване на свободна гранична зона. Заради тези резки маньоври по-късно той ще бъде разследван.

Първият по-сериозен проблем за аферистите се получава, след като машинистът Емил Костадинов и дежурната смяна на гара Волуяк отказват да прекарат през границата 69 вагона цистерни с петрол, защото документите им не са наред. Костадинов е извикан в София при Франц Францов от софийското управление, но е непоклатим въпреки заплахите. Така вагоните цистерни са върнати в Солун, откъдето влизат ден по-рано.

Скандалът се разчува. Става публично достояние. Правителството свиква извънредни заседания, пращат се допълнителни полицейски части и бронетранспортьори на граничните пунктове. Изготвен е секретен доклад на вътрешния министър Виктор Михайлов и се образува прословутото следствено дело номер 17. Арестите започват с Адриана Александрова – описвачката на вагони на гара Драгоман. Три дни по-късно са задържани началникът на гара Биримирци Людмил Иванов и завеждащият търговската експлоатация Благой Благоев. В ареста на следствието на ул. „Развигор” се озовават Стоян Солаков, представител на БДЖ в Димитровград – Сърбия, Симеон Христов и Боян Лозанов. Между шамарите за малко попадат и износителите Наталия Маринова и Валентин Михалков, президенти на фирмите „Янус” и „Валвекс”. Няколко месеца по-късно обаче един по един те излизат на свобода под парична гаранция. В крайна сметка за нарушение на югоембаргото обвиняеми са Нейчо Неев и още шестима души от БДЖ. Според Прокуратурата те са подпомогнали контрабанда с влакови композиции, натоварени с 20 млн. килограма петролни продукти за 207 млн. лева. И почти 3 млн. килограма кокс за около 5 млн. лева.

Делото не стига доникъде. Благодарение на чудовищния износ обаче групировките на ръба на закона като „Мултигруп“ натрупват огромни печалби, а хора като Маджо престават да бъдат изпълнители и създават собствен бизнес.

Така приключва времето на баснословните далавери с влаковете фантоми и вагоните цистерни с петрол за Сърбия се пренасочват към танкерите по река Дунав.

Аферата „Хан Кубрат“ е най-скандалният и фрапиращ пример за неефективността на санкциите на ООН по отношение на републиките от бившата Югославска федерация. Конспирацията става световноизвестна, когато на 4 март 1994 г. тласкачът „Хан Кубрат“, натоварен с 6 шлепа с 5000 тона дизелово гориво и 1000 тона моторно масло, е отвлечен от българското пристанище Сомовит и безценната стока е откарана на сръбското пристанище Прахово.

Същият конвой вече е правил опит на 31 януари 1994 г. да премине със загасени светлини линията Видин – Калафат, където се осъществява контролът по спазване на югоембаргото. Българските власти известяват органите на Западноевропейския съюз (ЗЕС)[20] и конвоят е върнат обратно в изходното пристанище Сомовит, където е поставен под митнически контрол, иззети са документите му и е забранено отплаване без разрешение на компетентните български власти.

На 4 март 1994 г. конвоят е отвлечен от въоръжени лица и принуден да отплава със силно намален екипаж и всички произтичащи от това рискове от аварии, както и репресии от страна на органите на ЗЕС, контролиращи корабоплаването по река Дунав.

След откриване на „бягството“ на конвоя „Хан Кубрат“ плаването му по реката е проследено от българските власти. Уведомени са и дислоцираните в пристанище Калафат органи на ЗЕС, както и съответните румънски власти. При наближаване на видинското пристанище конвоят е съпровождан от военни катери на ЗЕС, на България и на Румъния. Двата катера на ЗЕС правят няколко неуспешни опита да спрат конвоя. Съставът им има готовност за абордаж, но заповед не е издадена. От конвоя са произведени изстрели по катерите на ЗЕС и е отправено устно предупреждение по мегафона да не се доближават на повече от 500 метра. В противен случай конвоят щял да бъде взривен. Екипажите на катерите са осветявани от прожекторите на „Хан Кубрат“ и държани на прицел. Въоръжените лица принудително извеждат на горната палуба по-голямата част от екипажа. След като преминават акваторията на видинското пристанище, катерите на ЗЕС се оттеглят. Конвоят е съпроводен от българските и румънските военни катери до границата на България с Югославия – река Тимок .

От средствата за масово осведомяване на българската и световната общественост са известни многобройни случаи на нарушаване на ембаргото по река Дунав и от кораби на други страни, но те остават в сянката на случая „Хан Кубрат“. Въпреки изявленията на председателя на ЗЕС Жак Поос и на председателя на Съвета за сигурност на ООН Жан-Бернар Мериме, че никой не обвинява България за този инцидент, случаят „Хан Кубрат“ създава на страната ни незавидната слава на главен нарушител на югоембаргото. Това е тежък удар за България, чийто стремеж е да се представи пред международната общност като стриктно спазваща ембаргото и понасяща най-тежки последици от засегнатите страни.

Така и си остават недоказани обстоятелствата, които сочат, че случаят е от поредицата, в които български и сръбски политици си осигуряват крупни капитали чрез големи „ембаргови“ сделки посредством подставени лица. Шумното злепоставяне на българската държава чрез контрабандния случай „Хан Кубрат“ е резултат на алчността и неграмотността на подставените лица и корумпираните органи – държавни и международни. „Хан Кубрат“ е поредната сделка на фирмата на Румен Стойков – „Рутопласт“ – Петрич[21]. Невероятно звучи днес как младият петрички милионер Румен Стойков с основно образование (в страна, в която средното образование е задължително!) – заедно с Венета Бонева (от Шумен, със средно образование), сключват международноправни договори за покупкопродажба на нефтени продукти, спедиторски и превозни договори и си осигуряват банкови гаранции благодарение на „връзките“ на депутати от всички цветове. Фирмата на Румен Стойков е една от тези 12 000 фирми, за които с гордост информира кабинетът на БСП, че са получили разрешителни от Комитета по санкциите на ООН.

В случая с конвоя„Хан Кубрат“ едва ли щеше да бъде разкрито престъпление, ако корабът не бе върнат първия път, когато все още не е изтекъл срокът на разрешителното на фирмата на Стойков.

След близо три години укриване в Сърбия Румен Стойков е задържан през септември 1997 г. в София. Той твърди, че горивото е било за Румъния, но го отвлекли. Продавачът на горивото „Плама“ АД пък не получава нищо, защото гарант по сделката е фалиралата Минералбанк АД. През есента на 1994 г. се появяват съобщения, че по аферата е разпитван лидерът на Евролевицата Александър Томов по подозрения, че е от хората, ходатайствали Стойков да получи банкови кредити.

Една от мистериите, свързани с този случай, е отвличането на кораба от въоръжени лица. В действителност имитацията на отвличане е организирана от търговци, хлътнали с големи суми, за да си осигурят предимство като бъдещи купувачи на петрола на „Хан Кубрат“ от всички републики на бившата СФРЮ.

Симулативното отвличане на „Хан Кубрат” се потвърждава от резултата на наказателния процес срещу Румен Стойков и Димитър Шутов. На първа инстанция окръжният съд ги осъжда на по 15 години лишаване от свобода за квалифицирана контрабанда в особено големи размери. Второинстанционният съд връща делото за доразследване. При повторното разглеждане на делото Върховният съд потвърждава присъдата на въззивния съд, с която Стойков и Шутов са признати за виновни и са осъдени условно на лишаване от свобода (3 години за Стойков и 2 години и 6 месеца за Шутов) и по 30 000 деноминирани лева глоба, както и 50 000 деноминирани лева обезщетение за горивото на „Плама” АД – Плевен, които изобщо не са заплатени. И двамата са осъдени за дребни престъпления – незаконно преминаване на границата, съставяне и ползване на неистински документи.

След инцидента с кораба „Хан Кубрат“ все още не е забранен транзитът на нефтени продукти през България в посока Гърция – Румъния. В началото на април 1994 г. компания „Стаком Балтик“ (Stacom Baltic) със седалище Чикаго, САЩ, като собственик, и компания „Данзас“ (Danzas), Белгия, като превозвач, приключват транзита на 40 вагона цистерни петролни продукти през България. Митническата администрация и местната полиция в Свищов пренасочват влаковите композиции от дунавското пристанище Сомовит към Плевен (на 100 километра във вътрешността на страната), и по-точно към Митническо бюро – Плевен. Така се забавя процесът на пренатоварване на горивото на шлепове, но действията на държавната администрация са обосновани с подозренията на държавата, че това е нов случай на контрабанда по примера на „Хан Кубрат“.

В действителност петролните продукти произхождат от гръцка рафинерия и са предназначени за румънско пристанище и румънска компания купувач. Според президента на „Стаком Балтик“, той отказва да даде 20 000 долара на митническите служители, за да пропуснат влаковата композиция да излезе от България.

Изглежда обаче, че нашата държава е решена да си върне загубите по случая „Хан Кубрат”. Правителството с Постановление № 59/94 г. на МС (подзаконов нормативен акт), влязло в сила на 8 април 1994 г., недопустимо изменя Закона за митниците във връзка със случая „Стаком Балтик“. До този момент транзитът е безсрочен. България въвежда 7-дневен срок за транзит.

Президентът на компания „Стаком Балтик“ полага неимоверни усилия да получи разрешение за временен внос от Главно управление „Митници“, а покъсно да пренасочи транзита към Македония. В продължение на дни обикаля митнически администрации, плаща такси, наеми, представя удостоверения и документи в качеството си на собственик и получател на стоката, но всичките му усилия се оказват напразни, тъй като началникът на Районна митница Свищов на 23 април 1994 г. отнема стоката на стойност около 500 000 долара в полза на държавата. Държавният служител умишлено издава наказателното постановление срещу неизвестен извършител, макар че президентът на „Стаком Балтик“ е известен, за да представи случая като контрабанда.Митническият служител налага санкцията, преди да е извършено нарушението, тъй като знае, че влаковата композиция няма да може да напусне България в срок. „Стаком Балтик“ прави опит да пренасочи транзита към Гърция – Македония вместо Гърция – Румъния, но българските митнически служители не разрешават.

„Митнически произвол“ е лека квалификация за действията на митническите служители по този повод. „Стаком Балтик“ не може да обжалва пред съда беззаконието, защото според документите извършителят е неизвестен. Междувременно по предложение на великотърновската прокуратура се образува извънредно производство пред съда във Велико Търново за отмяна на наказателното постановление. Съдът в нарушение на всички правила и без да зачете издадените документи за търговска регистрация от държавната администрация на щата Илинойс за компанията „Стаком Балтик“, приема, че компанията не съществува и е фантом.

Съдебната инстанция в колаборация с Главно управление (ГУ) „Митници“ стига до абсурдно решение, като дава 7-дневен срок на Великотърновската прокуратура по време на Великденските празници да представи от щата Илинойс, Чикаго, удостоверение за актуалното състояние на „Стаком Балтик“, тъй като не зачита представените вече документи, легитимиращи компанията и нейния президент, издадени от губернатора на щата Илинойс. Президентът на компанията за трети пореден път се снабдява с легитимиращите го документи, но великотърновският съд приема, че не може да се довери на превод от английски на български език, заверен за легалност от американски нотариус. А това, че посолството на България в САЩ – Вашингтон, е било затворено за Великденските празници в работния иначе ден понеделник, не означава, че е било затворено и във вторник, т.е. нищо не е пречело да се преведат и легализират тези документи от представители на българските власти и да се представят на другия ден – сряда, в България, когато изтича срокът, даден от съда. По българските закони по това време грешката на окръжен съд по такова производство не подлежи на преглед от Върховния съд. Така горивото на компанията остава конфискувано и налято в резервоарите на „Плама“, точно там, откъдето е източена и останала неплатена нафтата за аферата „Хан Кубрат“!

Спекулата деморализира обикновения човек. Загубите, които българите понасят като цифра в парично изражение от присъединяването на държавата към югоембаргото, остават имагинерна и спорна величина във времето.

През ноември 1995 г. доц. Димитър Стоянов съвместно с учени от Института по търговия – София изчислява по методика на ООН, че от юни 1992 г. до септември 1995 г. загубите за българската икономика от югоембаргото са около 8 млрд. щатски долара. Сметката е огласена от секретаря на Правителствената комисия по санкциите на ООН Динко Динков с уговорката, че едва ли загубите могат да бъдат пресметнати точно.

Колектив от учени, ръководен от Боян Славенков, съветник на тогавашния президент, е изчислил само преките загуби на България – те надхвърлят 3 млрд. щатски долара. Според тях размерът на косвените загуби трудно може да бъде определен точно, но е много по-голям от преките загуби. В тези косвени загуби реално е „ключът от бараката“ за безконечния ни демократичен преход.

Никой обаче не отчита сериозно отражението на т.нар. „куфарни търговци“ на горива по време на югоембаргото с лични коли и туби, защото техният обем не бил достатъчен да покрие потребностите дори на град като Ниш.

Сметката сигурно е такава, но в извънматериално измерение това смачка морално-ценностната система на огромна част от българските граждани в пограничните райони със Сърбия. За някои това си остава непоправимо.

Такъв пример е иначе прекрасната община Трън. Традиционно общината страда от екзистенциален проблем с индустрията още от 1956 г. и развитието на враждата между Тодор Живков и Славчо Трънски (партизанин от друг отряд, а не от отряда „Чавдар” като Тодор Живков). Регионът е оставен без заводи, а за сметка на емигриращите млади хора към Перник и София се преселват цигани със съдействието на тоталитарната държава по силата на разни постановления за пограничните райони. Въпреки това там са добре развити традиционното земеделие и скотовъдството дори и след 1990 г.

С налагането на югоембаргото обаче поминъкът лавинообразно се преобръща. След жътвата през 1993 г. хората спират да обработват земята и ликвидират стадата. Всичко обраства в бурени и тръни. Хората просто си сменят методите за печалба – юрват се да пренасят горива за поставената под ембарго западна съседка. И с пълно основание – от един чист курс (само с горивото в резервоара на автомобила) като екскурзианти за по-малко от час изкарват месечните си доходи от земеделие.

И се отприщва една еуфория – духът от бутилката е пуснат. Обикновено пустото иначе шосе от около 14 километра между Трън и граничния пункт на Стрезимировци заприличва на керван. До този момент в града има една бензиностанция на държавната фирма „Петрол“. В участъка от 8–9 километра преди границата като гъби изникват още няколко. Очевидно са сглобени набързо и не отговарят на никакви стандарти, а продавачите са млади момчета с физика на силови спортисти. Помня една, която беше с екстравагантна луминисцентна табела – „Тепих номер 7“.

Заигравката се задълбочава и с митничарите – има си цени на рушвет от 20 марки нагоре да те пуснат няколко пъти на ден, всеки ден, през ден, за допълнителни туби и т.н. В офанзивата на туристите се включват и тракторите, които с огромните си резервоари тотално пренебрегват нивите. Цигани с каруци, камиони, фадроми с по няколко варела в кофата… весели и щастливи шестват през границата. Далаверата си тече пред очите на управляващите, които явно предпочитат да толерират дребната спекула, за да се тушира социалното напрежение и да следват тънката нишка на собствените си интереси.

Около граничния пункт цъфват всевъзможни кръчми и магазини за бяла и черна техника. Самият град Трън става по-сив и мръсен отвсякога – няма наивници, които да се хванат в „Чистотата”. За сметка на това се отварят куп магазини за храни, дрехи и железария, където валутата няма значение, защото потокът на „туристи“ от Сърбия не е по-малък. Появяват се и много гастрольори от всички краища на страната с желание да припечелят по някой лев от контрабанда на дребно. Най-любопитна е появата на клонове на банки. Традиционно, както е и днес, там има само един банков клон – този на ДСК, предостатъчен за община с четирихилядно население. Тогава се появяват обаче още три клона все на банки от тези, които през 1995 г. започнаха да фалират. Освен спестовни влогове на нашенски дребни контрабандисти, влогове там правят и хора от Сърбия. После дружно много плакаха. Циганите също, но чак през есента на 1995 г., когато времето на ембаргото мина и банките взеха да окапват.

За този период може да се напише роман, но роман на абсурда. Случващото се не беше само спекула, но и гнусно облагодетелстване, защото за това кратко време на нашенците плащат също българи, които по стечение на обстоятелствата с Ньойския мирен договор след Първата световна война бяха обречени да живеят в отцепените от Великите сили територии – т.нар. Западни покрайнини.

Нужни са близо десет години, за да започне да се възстановява традиционното земеделие в региона, и то основно от арендатори от вътрешността на България.

Всякакво обобщение по темата би било непълно – поради дълбоко законспирираните данни за петролната търговия. Реално влезли в затвора виновници за контрабандата по време на югоембаргото няма. Явно и представители на правозащитните органи са били качени на ембарговия клон.

Българските държавни мъже не намериха начин и форма да изразят единна позиция по войната в Югославия. С изявленията си те по-скоро спомагаха за шизофренното усещане на обществото. Президентът Желю Желев например подкрепяше действията срещу Югославия, докато БСП (управляващата партия) играеше на националистическата струна и изпълняваше рефрена „славянски братя“. По тези причини обществеността бе лишена от възможността да си изгради обективно отношение към самото ембарго. Факт е, че в България малцина са тези, които искрено вярват, че санкциите на ООН са допринесли за прекратяването на войната. По-скоро санкциите се възприемат като алиби на Запада за неспособността му да овладее навреме положението и да поддържа високи цени при търговията с петрол, оръжие и стоки от първа необходимост.

От разговори с различни източници узнах, че представители на ООН също са допринесли за корумпирането и мафиотизирането на българското общество с участието си в непочтени сделки, свързани с разрешителния режим за внос/износ по време на югоембаргото. Наскоро научих от два независими източника, че през лятото на 1997 г., при старта на управлението на надеждата на Обединените демократични сили (ОДС), всички преписки, засягащи югоембаргото, с чували са били изнесени от Главно управление „Митници“. Това подкрепя лансираната през годините теза, че именно югоембаргото ускори мафиотизирането на организираната престъпност, поради необходимостта от представителство и защита на престъпните интереси в държавната администрация и сред политическия елит на нацията.

[1] Постановление на Министерския съвет (ПМС) № 94 от 5.VІ.1992. – В: Държавен вестник, бр. 47, 09 юни 1992.

[2] Правителството на Жан Виденов управлява през периода 25 януари 1995 г. – 11 февруари 1997 г.

[3] По време на социализма търговската дейност се осъщесвява чрез спогодби и договори, подписани в рамките на СИВ (СССР и социалистическите страни) по „първо направление” и със Запада (свободния пазар) – по „второ направление”.

[4] Управление за държавна безопасност (сръб.: Управа државне безбедности или Uprava državne bezbednosti) на бивша Югославия; цивилна контраразузнавателна служба, по-известна като Тайната полиция.

[5] Ангелов, Слави. 9 милиметра. Истинската история на българската мафия. София: 168 часа ЕООД, 2007, с. 32.

[6] Център за изследване на демокрацията. Корупция и контрабанда: Мониторинг и превенция. София, 2000. ISBN 954-477-086-0.

[7] Пак там, с. 69, т. 6.

[8] Ангелов, Слави. 9 милиметра. Истинската история на българската мафия, с. 33.

[9] Пак там, с. 35.

[10] Пак там , с. 30.

[11] Пак там , с. 32–35.

[12] Клисарска, Ана. Първанов ще разкрива далавери на Костова по югоембаргото. – В: Сега, електронното издание 18 септември 2000.

[13] Пламен Николов е парламентарен секретар в кабинета на Жан Виденов през 1995 г., служител в „Мултигруп“ и защитен свидетел по делото „Октопод“.

[14] Калчева, Валерия. Мъжът на Ирина Бокова натопи Елена Костова, че е нарушавала югоембаргото! Интервю с Пламен Николов. – В: Агенция „Блиц“, 17 януари 2015.

[15] Йосип Броз Тито (1892–1980) е югославски комунистически деец, ръководил СФРЮ от края на Втората световна война до своята смърт през 1980 г.

[16] Капитан Драган е сирак, професионален войник и летец, обявен за военнопрестъпник, който през 2011 г. е екстрадиран от Австралия по обвинение в изтезания и убийства на цивилни хърватски граждани през 1991 и 1993 г.

[17] Бучков, Петър. Сираци от войната в Югославия получиха помощи от България. – В: Труд, бр. 54, 8 март 1993.

[18] Ангелов, Слави. 9 милиметра. Истинската история на българската мафия, с. 37.

[19] Престрелката е част от започналата по това време война между групировките на борците, контролирани от Илия Павлов, и каратистите, групирани около Асоциацията за самозащита на гражданите срещу престъпността „Защита“. Основната причина за сблъсъците е контролът върху контрабандата на петрол за ембаргова Югославия.

[20] Западноевропейският съюз (ЗЕС) е военно-политически съюз само на западноевропейски страни за насърчаване на икономическата, културната и социалната взаимопомощ. Щабквартирата на ЗЕС се помещава в Брюксел. След влизането в сила на Договора от Лисабон (2009 г.) целите и задачите на ЗЕС се припокриват с тези на Европейския съюз и той престава официално да съществува през юли 2011 г.

[21] Петрич, по-известен като „града на милионерите“, е разположен на българска територия на тройната граница България – Гърция – Македония.