Борисов срещу Радев

В началото на януари 2026 г., докато политическият елит в София все още смила поредния провал на кабинета, Бойко Борисов направи ход, който хвърли в смут анализаторите. Вместо да говори пред удобните национални телевизии или да търси диалог с Брюксел, той седна срещу един от най-острите си критици отдясно-консервативния спектър – Явор Дачков.

За мнозина това изглеждаше като акт на отчаяние. Но погледнато през призмата на предстоящите избори, това е хладнокръвен стратегически залог. Борисов вече не се бори за любовта на градската десница (ПП-ДБ). Той се готви за голямата битка с единствения играч, който може да го пенсионира – Румен Радев.

Препозициониране в движение

Изборът на трибуна е посланието. Платформата на Дачков, традиционно критична към евроатлантическия „мейнстрийм“, либералните политики и войната в Украйна, е последното място, където бихте очаквали лидера на „най-евроатлантическата партия“.

Но Борисов чете социологията по-добре от опонентите си. Той вижда, че в обществото зрее огромна консервативна вълна, породена от умората от „сглобките“ и либералните експерименти. Тази вълна чака своя лидер. До вчера се смяташе, че това неизбежно ще бъде проект на президента Радев. С появата си в този „враждебен“ ефир, Борисов казва на разочарованите патриоти и консерватори: „Аз съм тук. Аз също съм жертва на либералите. Аз съм единствената преграда пред хаоса.“

Той се опитва да „изсмуче“ кислорода на евентуалната президентска партия още преди тя да се е родила.

Безпомощността на „умните и красивите“

На този фон реакцията на „Продължаваме промяната – Демократична България“ (ПП-ДБ) изглежда политически неадекватна. Вместо да анализират защо Борисов сменя курса, либералната общност избухна в морализаторски гняв в социалните мрежи. Обвиненията, че Борисов „легализира пропагандата“ или „пада на нивото на маргиналите“, постигнаха обратен ефект.

Тази бурна реакция изигра ролята на перфектна реклама. Алгоритмите на социалните мрежи и любопитството на широката публика превърнаха интервюто в най-гледаното политическо събитие от месеци. Критиците на Борисов, без да искат, валидираха новия му имидж на „антисистемен играч вътре в системата“. Колкото повече градската десница се възмущава, толкова по-симпатичен става Борисов за онази мълчалива част от България, която се чувства непредставена от жълтите павета.

ПП-ДБ продължават да губят инициативата, затворени в собствения си балон на правота, докато Борисов и Радев вече разчертават терена за битка, в която либералите може да се окажат просто статисти.

Стратегията „Анти-Радев“

Основният страх на ГЕРБ е появата на автентична, масова консервативна партия под егидата на президента. Такава формация би отнела от ГЕРБ монопола върху „стабилността“ и би привлякла както русофилския електорат, така и разочарованите гербери.

Признавайки грешките си спрямо Пеевски и оплаквайки се от „натиска на партньорите“, Борисов се опитва да обезсили основния коз на Радев – че партиите са просто марионетки. Борисов влиза в ролята на „уморения, но опитен държавник“, който е правил компромиси, за да спаси държавата, но вече се връща към корените си.

Това е циничен, но ефективен ход. Ако успее да убеди дори част от колебаещия се консервативен вот, че ГЕРБ е „по-малкото зло“ спрямо неизвестността на един президентски проект, Борисов ще оцелее и в следващия парламент като незаобиколим фактор.

Изводът

Интервюто при Дачков не е гаф, а начало на предизборна кампания от нов тип. В нея разделителната линия няма да е „корупция срещу почтеност“, а „консервативна стабилност срещу либерален разпад“.

Бойко Борисов разбра това пръв. Румен Радев го знае отдавна. А либералната общност, залисана в това да споделя възмущението си във Фейсбук, рискува отново да остане изненадана от изборните резултати.