Васил Терзиев: Картели, популизъм и институционален разпад в София

Съвременното управление на градоустройствените процеси в столицата разкрива тревожна картина на дълбока институционална криза, при която законността и общественият интерес са напълно подменени от политическо задкулисие. Зад популярната фасада на борбата за „по-добра и зелена градска среда“ и радикалния активизъм, се крият брутални механизми за формиране на картели, кадрови войни и извличане на партийни дивиденти.

Генезис на картелната среда и изкуственият дефицит

Икономическата логика зад градското планиране в момента е подчинена на политически интереси. Когато дефицитът на жилищна площ е голям и кметът Васил Терзиев се хвали с намаления брой издадени строителни разрешения, той на практика подхранва електорален възторг, но същевременно създава перфектната картелна среда. Всяко ограничаване на предлагането при високо търсене води до непропорционален и агресивен скок в цените на имотите.

Спирането на строителството не наказва инвеститорите, както обещават популистите, а облагодетелства тесен кръг от фирми с политическа протекция. Тези кръгове по естествен път се сближават, доминират пазара и определят цените на квадратния метър. Генерираните свръхпечалби остават в сянка и бързо се връщат обратно в системата под формата на персонални дарения или партийна подкрепа по време на избори.

Останалата част от инвеститорите, които представляват пряка конкуренция на този картел, биват обявявани за „враг на обществения интерес“ чрез медийни кампании, а проектите им са оставени „на трупчета“. Те са подложени на перманентен корупционен натиск на всички инстанции, като им се отказва всякакво административно обслужване.

Институционална парализа и кадрови войни

Причината Васил Терзиев да не успее да формира здрав и антикорупционен екип от първия си ден, се крие в генезиса на неговата кандидатура. Той бе издигнат от множество политически субекти, всеки от които притежава собствени амбиции за доминация и персонални обръчи от фирми. Сблъсъкът на тези интереси породи абсолютен хаос в Столична община, материализиран през нескрити персонални войни:

• Сблъсъкът „Георгиев – Попова“: Първоначалните амбиции на арх. Любо Георгиев за поста заместник-кмет бяха попарени от Адриана Попова (наричана „сивият кардинал“ в общината) и „Демократична България“.

• Сблъсъкът „Попова – Бонев“: Партия „Спаси София“ и Борис Бонев не получиха реална власт и бяха „отлюспени“, превръщайки се в най-яростната вътрешна опозиция на кмета Терзиев.

• Сблъсъкът „Бонев – Панайотова“: Чрез бутафорен конкурс с претенции за прозрачност, кръгът около Попова спусна арх. Богдана Панайотова за главен архитект на София…

Динамиката се промени след осветляването на схемите за партийно субсидиране през обществени поръчки, свързани със заместник-кмета по финанси и политическите партии. Опасявайки се от изтичане на записи с нейно участие, Адриана Попова бързо напусна общината. Това отвори пътя за триумфалното завръщане на арх. Любо Георгиев, с подготвена от неговия юридически екип реформа. Тази реформа цели да обезличи поста на главния архитект до обикновен „гумен печат“, поставяйки Георгиев на върха на пирамидата за пълен контрол над строително-инвестиционните процеси.

Парадоксът „Младост“ и политическото лицемерие

Квартал „Младост“ се очертава като фондамент на политическото лицемерие и злоупотребата с гражданската енергия. В миналото недоволството там бе канализирано от Десислава Иванчева, която използва именно тази енергия за спиране на „презастрояването“, за да стане кмет. Впоследствие тя бе зрелищно арестувана и обвинена в получаване на подкуп за отблокиране на същите тези инвестиционни проекти, срещу които се бореше, а в колата ѝ бяха открити десетки хиляди.

Днес историята в района придобива нови, парадоксални измерения. Кметът на „Младост“ Кукурин, който заедно с кмета на „Люлин“ публично осветли схемите за финансиране на „Продължаваме промяната“, изненадващо се оказва в непосредствена близост до Васил Терзиев. Въпреки логичното очакване за огромно недоверие към човек, който е записвал своите, кметът Терзиев и арх. Любо Георгиев категорично застават зад мащабен проект за 22-етажен небостъргач в „Младост“, анонсиран лично от Ивайло Кукурин.

Проектът, който води началото си още от времето на ГЕРБ, сега се слага на масата без съществени изменения, с масираната подкрепа на Столичния общински съвет и местната администрация. Това се случва въпреки започналите протести, координирани от „Спаси София“ и близки до тях екоорганизации. Този казус е прекрасна дефиниция на преференциалната административна подкрепа за определени предприемачи, като остават сериозни съмнения за корупционни задкулисни споразумения. Тези строители под наем, които администрацията толерира, в крайна сметка не биха могли да построят нищо на земята, която притежават, докато общината може да построи каквото си иска на общинския терен, но чрез обявяване на конкурс например.

Инструментализация на популизма и дигиталните репресии

Всички тези политически маневри са възможни благодарение на агресивната експлоатация на един несъществуващ в закона термин – „презастрояване“. Неправителствените организации са асимилирани и превърнати в политически проксита за саботиране на опоненти или освобождаване на пазарни ниши.

Алгоритмичният популизъм е изведен на ново ниво от политически активисти като Боян Юруков, които създават „интерактивни карти на страха“. Чрез маркиране на стотици терени за бъдещо застрояване, те генерират масова параноя и таргетират селективно определени инвеститори. Този *„pre-emptive“ активизъм масово използва съдебната система за бавене и финансов рекет чрез дела, които активистите в крайна сметка губят, но печелят ценно политическо време и PR. В резултат на това, вместо градът да се уплътнява планирано около развита инфраструктура по модела на Виена или Копенхаген, инвестициите се изтласкват хаотично към периферията, задълбочавайки екологичните и социални последици за града.

Цената на общественото отчаяние

Наложеният модел на административна корупция, картелизация и политически цинизъм от години разяжда устоите на държавата и инвестиционната среда. Гражданите са уморени, депресирани и отчаяни от постоянните корупционни скандали, сблъсъци на финансови лобита и тоталната институционална непредсказуемост.

Този натрупан обществен инстинкт за съхранение дава и категоричния отговор на въпроса защо Румен Радев спечели последните парламентарни избори толкова убедително. Нацията гласува не „за“, а „срещу“ компрометираната система, делегирайки своите надежди на нова политическа сила, която поне до момента демонстрира пълнокръвно желание да изкорени задкулисието.

Докато градоустройството остава заложник на политически рекет, развитието на столицата ще продължи да бъде жертва на същите тези картели.