Масовата приватизация и нейните масирани грабежи

Масовата приватизация и нейните масирани грабежи
Автор: Едвин Сугарев

Масовата приватизация, стартирала по време на кабинета на Жан Виденов, е първото голямо раздаване на държавна собственост на близки до бившата БКП фигури, при което бяха ограбени милиони българи, доверили се на спешно формираните приватизационни фондове.

Снимка: Пресфото-БТА, Владимир Янев

В българската преса твърде често (и безплодно) се водят спорове за това как е протекло първоначалното натрупване на капитала от страна на българските олигарси – с куфарчета или без куфарчета, с банкови заеми без покритие или с пране на пари, с добре организирани контрабандни канали или със стоене на входа и на изхода на държавните предприятия. Отговорът е: по всеки един от изброените начини, често преплетени и застъпващи се помежду си, но на практика почти винаги по нечестен начин и с помощта на корупционни стратегии. Изследвайки именно механизмите на това форсирано забогатяване на единици за сметка на мнозинството българи, човек не може да пренебрегне усещането, че става дума за един по-глобален план, който предполага систематичното ограбване на страната – като основни участници в него са именно фигурите, свързани комунистическата номенклатура и тайните служби, които продължават да управляват негласно и задкулисно, свързани в невидима мрежа.

Всъщност стартът на голямото ограбване на България в първите години от българския преход е свързан преди всичко с това безогледно и на пръв поглед хаотично натрупване на първоначалния капитал, с помощта на който червената олигархия се създава, групира и стартира в новата бизнес среда. Този капитал бива прекаран през сложни вериги от фирми и банкови сметки, за да се заличат следите от неговия произход, както и от неговото криминално придобиване на практика. В целите на тази операция обаче няма нищо конспиративно – просто набелязаните предварително бъдещи олигарси се подготвят да придобият по-голямата част от държавните активи, за което придобиване са им нужни определени финансови активи.

Изчезването на една не малка част от парите от външния дълг, превъртането им през „неявните” фирми на Държавна сигурност (ДС), превръщането на контрабандата в негласна държавна политика, появата и заякването на престъпните групировки, рекетът и силовото застраховане, излюпването на кредитните милионери и като финал целенасоченият финансов срив на държавата и предизвикването на невиждана по своите мащаби инфлация, която изяжда спестяванията на българските граждани, но и задълженията на кредитните милионери – всичко това има една цел: пари, пари прим, придобити без труд и по незаконен начин. Но има и нещо, което е по-важно: пари, с които да бъдат придобити значимите индустриални ресурси в страната и с които да се играе чрез двата инструмента за такова придобиване – масовата и касовата приватизация.

С натрупването на значителен капитал в ръцете на новите олигарси техните апетити се променят и някъде към края на 1994 г. започва вторият етап на българския преход, респективно и вторият етап на голямото ограбване, при който наличните пари в България са в общи линии или раздадени на когото трябва, или придобити в сделки, за които се създават благоприятни институционални или дори законодателни условия.

Този етап е прицелен, от една страна, в узаконяване на заграбеното, а от друга – в инвестиране на натрупаните финансови активи в стратегически важни сектори от промишлеността и услугите. Това е може би най-същностният етап от генезиса на българската олигархия – важен, защото се придобива собственост, която сама по себе си дава гаранция не само за бъдеща икономическа мощ, но и за бъдещ политически просперитет. И най-сетне важен, защото в него се изпират не само пари, но и физиономии, и биографии.

Идва времето на белите якички – и времето, в което гангстерите се опитват да ампутират от своята практика опашката на вулгарната организирана престъпност. Това желание впрочем е съвсем директно изразено, и то във вестник „Дума“, орган на Българската социалистическа партия (БСП), който през пролетта на 1995 г. (в броя си от 13 март) публикува статията „Време е да обуздаем организираната престъпност“, подписана от Илия Павлов, но всъщност написана от Георги Кадиев, днес депутат от левицата. В нея президентът на „Мултигруп“ застъпва тезата, че държавата трябва да даде възможност на престъпните групировки да легализират незаконните си капитали, да се откажат от престъпния си бизнес – така, както гущерът къса опашката си, за да се спаси, – и да излязат на светло.

Събитията от самия преход много ясно показват, че този момент е стратегически пресметнат – той съвпада с времето, в което в България стартира приватизацията с огромно и непростимо закъснение. Забавянето е било повече от необходимо и съвсем не е случаен фактът, че правителството на проф. Любен Беров бави топката по отношение на раздържавяването. Всъщност късният старт на приватизацията дава необходимото време, през което заякват мускулите на българската мафия – покрай контрабандата на петролни продукти за ембаргова Югославия, – както и за да се нароят порядъчен брой кредитни милионери, които да разполагат с достатъчен финансов ресурс, за да доминират в приватизационния процес.

Трябва да се добави, че това е и основният мотив за комплота срещу правителството на Филип Димитров и за самото съставяне на кабинета Беров, известен още и като „правителството на „Мултигруп”. Това правителство се крепи на т.нар. „динамично мнозинство”, осигурено с помощта на внедрени агенти на групировката сред сините депутати – т.нар. „сини мравки”, или просто на купени такива.

По този начин се стопират българските реформи, и то за един дълъг период от време – от края на 1992 до началото на 1997 г. Тази пауза дава възможност на бъдещите олигарси, получили своите „куфарчета” и институционални бонуси, да увеличат капитала си до степен, която прави евентуалните други играчи в приватизацията неконкурентоспособни. Същевременно пак в течение на този период се прилага активно „стратегията на паяка” – сиреч стоенето на входа и на изхода на държавните предприятия. Пак тогава – благодарение на факта, че групировките им продават скъпи суровини и изкупуват евтино тяхната продукция, тези предприятия се декапитализират и изпадат в дългове, за да бъдат в крайна сметка приватизирани на безценица именно от тези, които са ги източвали през дългите години на стопираните реформи.

Във връзка с това трябва да отбележа и още нещо: с правителството на Филип Димитров стартираха и реалните реформи – но съвсем за кратко – и на практика единствената от тях, която проработи, беше реституцията. Чрез тази реформа една част от българите придобиха относително стабилен имуществен ценз и ако реституцията непосредствено предхождаше приватизацията, вероятно част от тези хора щяха да инвестират в нея.

Благодарение на споменатото отлагане обаче този шанс бе пропилян и държавната собственост бе извадена на тезгяха едва когато бе формирана вече една устойчива общност от нови олигарси, свързани тъкмо с бившата комунистическа номенклатура. Те бяха десетки и стотици пъти по-богати от онези, които успяха да реституират своята заграбена след 9 септемри 1944 г. собственост. Така се стигна до очевидния парадокс: раздържавяването обогати най-вече онези, които бяха на власт преди промените – както бившата партокрация и свързаните с нея ДС среди, така и бившите директори на самите предприятия, имащи активно участие в тяхното източване, които ги закупиха на безценица чрез т.нар. „работническо-мениджърски дружества“ (РМД), в които работническото участие имаше само декоративни функции.

Когато се говори за българската приватизация по време на прехода, не бива да се забравя, че тя е реализирана чрез две коренно различни методики и на два етапа, обичайно наричани „масова” и „касова” приватизация. И двете се развиват паралелно във времето, но техните пикови моменти са хронологически последователни. Първата (и най-мащабна) вълна на масовата приватизация стартира през 1996 г. – последната година от управлението на Жан Виденов, докато касовата приватизация се развива при управлението на Обединените демократични сили (ОДС) (1997–2001 г.). Въпреки методологическите си разлики обаче и въпреки различната идеологическа база на правителствата, които ги реализират, ефектът от българската приватизация е удивително идентичен – и при масовата, и при касовата приватизация печеливши се оказаха най-вече персоните и групировките, свързани с БСП.

Масовата приватизация неслучайно е стартирана от кабинета Виденов – с визията, че това е по-социалното и по-справедливото раздържавяване, при което активите на държавата стават собственост на българските граждани. Може би някой наистина си е представял нещата така. Впрочем по това време президентът Желю Желев също е горещ привърженик на масовата приватизация, но реалността се оказва съвсем друга. Под прикритието на това понятие всъщност е реализирано масирано разграбване на държавни активи с огромна стойност – на тезгяха са извадени 1050 български предприятия, които имат регистриран капитал в размер на 217 млрд. тогавашни лева.

В едно интервю Александър Томов, бивш вицепремиер в правителството на Димитър Попов от квотата на БСП, определя т.нар. „масова приватизация“ като „една от големите грешки на българския преход”. Дефинирането й като „социална” е квалифицирано от него по следния начин: „това беше голяма, може би най-голямата в новата ни история лъжа”.

Причините? Всъщност не самите български граждани участваха в приватизацията, а приватизационните фондове, които с мощна и изключително агресивна реклама ги привлякоха с обещание за големи дивиденти – които, разбира се, така и си останаха само обещание. От 3 милиона участващи в масовата приватизация, 2,6 милиона – или 80 процента, преотстъпват акциите си на приватизационните фондове. В резултат на това тези фондове придобиват част от най-добрите промишлени предприятия на цена между една десета и една стотна от реалната им стойност. Или както подчертава Александър Томов: „Накратко, около 300 фамилии присвоиха на безценица над една трета от цялата икономика”[1].

Всъщност измамата започва още през 1995–1996 г., когато представители на приватизационните фондове изкупуват бонови книжки непосредствено след издаването им – на стойност между 5 и 20 днешни лева.[2] Боновете на лековерните граждани се изкупуват направо пред пощенските клонове, в които се раздават боновите книжки. По принцип законът предполага прехвърляне на бонове, ала не и на бонови книжки, но някои от фондовете се изхитряват да го заобиколят чрез договор за пълномощие и консултация по масовата приватизация, при което упълномощеният представлява собственика на централизираните търгове за бонова приватизация. Злоупотребите продължават и по време на втората тръжна сесия. В хода на търговете два от фондовете – АКБ „Форес“ и „Света София“, се сдобиват мистериозно с имената и адресите на участниците в първата тръжна сесия, които би трябвало да се съхраняват стриктно в Центъра за масова приватизация. Двата фонда се възползват от придобитата по неясен начин информация, като изпращат лични покани до участниците в тръжния процес, в които предлагат да им доверят боновете си.

Големите злоупотреби с доверието на вложителите обаче стават, след като съответният приватизационен фонд придобие определена държавна собственост. Фондовете съзнателно прилагат стратегии, чиято цел е да се осребри тази собственост, при което получените приходи биват прехвърляни към подставени фирми, а самият фонд бива доведен до фалит. Една от тези стратегии е свързана с т.нар. „мимикрия“ на самия приватизационен фонд, който се преобразува в различни търговски дружества, мени адресите си и състава на управителните си тела, докато в крайна сметка вложителите изгубят следите на своите вложения и не знаят към кого да се обърнат, за да защитят собствеността си. Срещат се и откровено криминални форми на обсебване на собствеността и правата на вложителите – например използването на фалшиви пълномощници, които прехвърлят боновете от сметките на техните притежатели в нечии други сметки.[3]

Равносметката от цялостния процес на масовата приватизация е печална и повечето автори с право говорят за масов грабеж. Например във втората вълна на масовата приватизация, стартирала през 1998 г., са участвали 1 160 000 регистрирани участници. От тях по-малко от една пета са успели да реализират своите приватизационни права, част от останалите не са реализирали своите бонови книжки поради изтичане на срока през 2005 г., а стотици хиляди са били ужилени по една или друга от схемите, с които приватизационните фондове ограбват своите вложители.

Не е нужно да се правят пространни разследвания, за да бъде осмислен масираният грабеж в резултат на масовата приватизация. Достатъчно е само да се вгледаме в един от емблематичните герои на нашето време, свързани с този процес, за да доловим духа на тяхната морална нечистоплътност, техния байганьовски манталитет.

Вероятно най-представителната фигура в контекста на масовата приватизация е Николай Банев – потомствен социалист и близък приятел на Сергей Станишев. Той стартира кариерата си от Комсомола, където е покровителстван лично от тогавашния шеф на Димитровския комунистически младежки съюз (ДКМС) Андрей Бунджулов. Влиза в предизборния щаб на Янаки Стоилов, откъдето получава и първите си политически бонуси – под формата на разрешение за търговия с оръжие, дадено с протекциите на ген. Тодор Бояджиев – бившия заместник-началник на Първо управление (разузнаването) на ДС. През 1996 г. взема заем в размер на 3,5 млн. щатски долара от чешката компания „Форест Инвест” и участва в масовата приватизация посредством учредения от него приватизационен фонд АКБ „Форес”. Фондът провежда агресивна рекламна кампания, като се обещават фантастичните 40 процента годишен дивидент – обещание, подхождащо повече на финансова пирамида.

Над 100 000 българи влагат боновите си книжки в него, но никой от вложителите не вижда никакъв дивидент, а самият фонд, след като сменя формата си на собственост, се оказва изпразнен от съдържание, като придобитите активи са прехвърлени на други фирми, собственост на Николай Банев и управлявани от него.

Става дума за наистина впечатляваща собственост. Например за химическия завод „Полимери” в Девня, който през 2012 г. безславно фалира и в хода на чиято икономическа агония хиляди работници са изхвърлени на улицата; за курорта „Русалка”, за резиденция „Созопол” и ред хотели и къмпинги по Черноморското крайбрежие. Междувпрочем АКБ „Форес” стои зад фирмата инвеститор, която упорито се стреми да бетонира и Иракли – „Суис Пропъртис“ (Swiss Properties), дъщерна на офшорка, регистрирана в Цуг, Швейцария. Самият Николай Банев участва като собственик и акционер в над 90 фирми, занимаващи се с какво ли не.

За характера на неговите сделки можем да съдим по начина, по който придобива и стопанисва най-апетитните имоти около Созопол.[4] На 5 юни 2000 г. „Приват Турист” ООД, в която Николай Банев има мажоритарно участие, сключва договор с Агенцията за приватизация, по силата на който той придобива 61 512 акции от капитала на „Хелио Турс” на цена 11,40 долара за акция – като срещу тази цена придобива и правото да изкупи останалите акции, след като изтекат сроковете за обезщетяване на реституционни претенции. По това време закупената от него държавна фирма притежава:

Къмпинг „Градина” – с площ от 73 дка, оценен от Министерството на икономиката (МИ) на приблизителна стойност 660 000 лева;
Комплекс „Каваци” – 217 дка, оценен от МИ на 3 100 000 лева;
Къмпинг „Каваци” – разширение – 17 дка, оценен на 100 000 лева;
Къмпинг „Златна рибка” – 58 дка, оценен на 520 000 лева;
Къмпинг „Веселие” – 30 дка, оценен на 240 000 лева;
Къмпинг „Черноморец” – 110 дка, оценен на 570 000 лева;
Резиденция Созопол и ресторантите „Винарска изба”, „Механа” и „Хоризонт”, оценени на 400 000 лева;
Много други по-малки обекти със значителна обща стойност.

И този герой на нашето време придобива всичко това през 2000 г. – като условието е да заплати всичко на всичко 700 000 долара, при това само 40 процента в брой, а останалите с бонове от масовата приватизация. На всичкото отгоре трябва да заплати само 10 процента от цената веднага, а останалите – разсрочено.

Николай Банев плаща тези 70 000 долара, но забравя да плати останалите 630 000. Междувременно негови фирми изкупуват и останалите акции от „Хелио Турс” – вече директно от МИ, но изцяло с компенсаторни бонове, които по това време се търгуват на една десета от реалната им цена. Агенцията за приватизация започва съдебно дело срещу него, което с всякакви процедурни хватки се точи цели осем години. В крайна сметка „Приват Турист” ООД просто обявява сключения преди дванайсет години договор за невалиден. Междувременно обаче големи части от придобитите активи и земи са разпродадени на добросъвестни купувачи и шансовете на Агенцията по приватизация да върне поне част от заграбеното са нищожни. Нещо повече – наглостта на Банев стига дотам, че заплашва служителите на агенцията, че ще води „война до кръв” за придобитата собственост.

Подобни заплахи впрочем са нещо характерно за него. Когато Софийска районна прокуратура завежда преписка срещу Николай Банев заради отказа му да получи призовка, той квалифицира това като „поръчка” от „онези, дето крадоха по време на прехода”, и заявява: „Ако продължават да ме дразнят, ще вляза в политиката и ще взема властта”.

И наистина – защо да не я вземе? Ако съдим по обичайните български политици, той има манталитет точно на такъв. Безкрайните му парвенюшки жестове доказват това.

На последната своя сватба например бе поканил да му пее Джо Кокър – срещу „скромен“ шестцифрен хонорар. Пак на него принадлежи трогателното изявление, че икономическата криза го била принудила да пътува по-често с майбах, отколкото с личния си самолет.

Скандална фигура сред т.нар. „роден елит“, Николай Банев съумява да привлече вниманието и на чуждестранните наблюдатели. В една от грамите на Американското посолство в София, подписана от Джеймс Пардю, можем да открием за него следната лаконична характеристика: „КОРПОРАЦИЯ АКБ, ръководена от НИКОЛАЙ ЙОРДАНОВ БАНЕВ (български гражданин, роден на 16 август 1959 г.), участва главно в приватизацията на държавни производства. Нейните основни незаконни дейности включват приватизационни измами и корупция“. Казаното е вярно, а коментарът – излишен.

В кадрите, заснети от Евгений Михайлов късно вечерта на 14 декември 1989 г., по време на митинга, който накара тогавашния председател (президент) на Републиката Петър Младенов да произнесе сакралното изречение „Най-добре е танковете на дойдат!”, ясно се виждат и гардовете, които охраняват въпросния председател. В един момент камерата се спира върху лицето на един от тях. И това е младият Николай Банев.

[1]Томов, Александър. Българският преход 20 години по-късно. София: Фондация „20-ти век“, 2009, с. 92–93.

[2] Боновите книжки са на стойност 25 000 тогавашни лева – респективно 25 днешни.

[3] Според Асоциацията на пострадалите в масовата приватизация по този начин са се разделили с боновете си между 180 000 и 200 000 души. По-подробно вж. Михайлова, Ина. От масовата приватизация до… масовата балонизация. – В: http://bg.mondediplo.com/ (Монд дипломатик), 6 юни 2009.

[4]По-подробно за тези афери може да прочете в специалното разследване на сайта Биволъ, посветено на темата.