Тайната приватизация на българските банки

Тайната приватизация на българските банки
Автор: Едвин Сугарев

Далеч преди банките да се превърнат в инструменти за ограбване на националния капитал и създаване на нова, специално подбрана олигархия[1], в банковата система протичат процеси, които са своеобразни знамения за това какво ще се случи – само че няма кой да разчете сигналите. Най-важният от тези процеси е тайната приватизация на българските банки – превръщането им от държавни в частни, – без да има законова база за подобна трансформация. Трябва да подчертая, че става дума за процес, чиито корени могат да се проследят още от времената преди 10 ноември 1989 г., и който очевидно е съществена част от стратегиите за трансформация на политическата власт на комунистическата партокрация в икономическа.

Параметрите на този процес са публично известни – най-вече благодарение на настойчивите усилия на Тошо Пейков, народен представител в 36-ото Народно събрание (НС), който не се уморява да задава отново и отново въпроси относно тайната приватизация на банковия капитал, като същевременно разглежда всички аспекти на този процес в специални разследвания, които могат да се причислят към най-доброто от разследващата журналистика по онова време.[2] Неговият извод за случващото се е следният: „Под прикритието „банкова реформа“ се извършиха най-едромащабните престъпления на комунистическата върхушка срещу българския народ“.

Тайната приватизация на практика стартира още през 1988 г. с приетия от правителството на Георги Атанасов Правилник за банките и решението клоновете на Българска народна банка (БНБ) да се преобразуват в търговски банки, и то като акционерни дружества по реда на Указ № 56. Според тогавашните управници този процес на трансформация трябва да приключи на 31 октомври 1989 г. – сиреч само десет дни преди 10 ноември 1989 г. През пролетта на 1990 г., благодарение на направените от последното чисто комунистическо НС промени в тогавашната конституция, новосъздадените търговски дружества придобиват възможност да продават своите акции както на юридически, така и на физически лица, с което предпоставките за тяхната тайна приватизация вече са налице. Същевременно банките получават възможност да увеличават своя уставен капитал, като издават нови емисии акции и ги разпродават на държавни и на частни акционери. Точно тази възможност е използвана спекулативно, за да се трансформират държавните банки в частни, тъй като продажбата на нови акции намалява процентното участие на държавата в акционерния капитал.

По закон тези сделки би трябвало да стават с благословията на БНБ. До пролетта на 1992 г. действа споменатият Правилник за банките, съгласно който само БНБ може да дава разрешение за увеличаване на банковия капитал. След това влиза в сила Закона за банките и кредитното дело (ЗБКД), в който е вписано, че само общото събрание на акционерите взема решение за увеличаване на капитала, но новият уставен фонд се вписва в регистрите, след като бъде утвърден от БНБ.

Тези правила обаче остават само на хартия – най-вече защото липсва ясен регламент за санкциите, които могат да бъдат налагани при тяхното нарушаване. Редица банки увеличават уставния си капитал, без да са получили разрешение от БНБ, а понякога и изобщо без да питат националната банка. В повечето случаи акциите се купуват от частни фирми и физически лица, като по този начин акционерното участие на държавата спада.

Друг важен момент, непосредствено свързан с тайната приватизация, е създаването на Банковата консолидационна компания (БКК), инициирано от проф. Тодор Вълчев.[3] За разлика от БНБ тя не е държавна институция, а търговско дружество, регистрирано по Търговския закон. Целта е да поеме управлението на държавния капитал в търговските банки, да осъществи тяхната консолидация и постепенно да ги приватизира. Съгласно Решение № 26 на МС от 1992 г. държавните предприятия са задължени да заменят акционерното си участие в търговските банки с акции в БКК – част от тях обаче отказват да направят това, като в някои от случаите продават своите акции на частни компании, а в други заменят акциите си срещу опрощаване на дългове към съответните банки. В същото време представителите на БКК имат право на глас, съответен на акционерното участие на държавата в търговската банка. Тъй като решенията за увеличаване на уставния капитал се вземат от общото събрание на акционерите, от това следва, че тези представители или съзнателно не са предотвратили потайното стопяване на държавния дял и превръщането на държавните банки в частни, или не са информирали БНБ за тези намерения – въпреки че са им били добре известни. Особено драстичен в това отношение е прецедентът с опита за тайна приватизация на Търговска банка (ТБ) Биохим, в който представителят на БКК не само че не се противопоставя, но и директно помага на приватизаторите, като лично предлага акционерният капитал да се увеличи на 600 млн. лева.

Нека се опитаме да представим основните прецеденти на тайната банкова приватизация чрез публичните признания на БНБ. На 27 октомври 1993 г. Тошо Пейков изпраща писмо до председателя на БНБ проф. Тодор Вълчев, с което иска да му бъде предоставена информация за пет банки, в които текат процеси на увеличаване на уставния капитал и намаляване на държавното участие. На 12 ноември проф. Вълчев изпраща своя отговор, придружен от докладни записки за конкретните случаи, посочени от Тошо Пейков.[4] Този отговор, по-късно разширен от колектив от служители на БНБ, придобива популярност под името „Бяла книга за банковата система“.

В отговора си проф. Тодор Вълчев признава факта за нерегламентирана приватизация в банковата сфера, но се опитва да омаловажи процеса и да го представи като изключение от правилата, спазвани от банките. Същевременно професорът се опитва да избегне поне отчасти отговорността за тайната приватизация, като например подчертава, че част от процесите са се състояли, преди той да поеме този пост.

 

След избора на управителя (9 януари) и тримата подуправители (16 януари), веднага след като разбрахме, че предишното ръководство на БНБ е дало разрешение на търговските банки да продават по номинал до 80 процента от дяловото участие на БНБ в тях, изпълнителният директор Емил Хърсев спря с телекс тази порочна практика, тъй като тя би могла сериозно да накърни интересите на държавата и да облагодетелства някои лица. Междувременно обаче е известно, че общо взето неголямо количество акции са били продадени на частни лица в почти всички банки.[5]

(Първа страница от Писмо от проф. Тодор Вълчев до Тошо Пейков от 12.11.1993 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1041, л. 14. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

По-нататък в неговите обяснения ще срещнем и повече от странната забележка, че „в много случаи не е било спазено определено изискване на закона, но от това държавният интерес може и да не е бил накърнен“[6]. Липсата на опит също е сред надеждните оправдания защо БНБ е допуснала държавният дял в посочените търговски банки да бъде намален в повече от чувствителна степен:

БНБ изгражда банковия надзор по съвременни международни стандарти, но той все още не е в състояние да функционира като съвременен надзорен орган.[7]

Докладните записки на „Банков надзор“, излагащи сухите факти, звучат далеч по-красноречиво от усукания отговор на проф. Тодор Вълчев. Те развиват особен вид сюжети, посветени на постепенното ограбване на държавното участие в банките чрез повишаване на уставния капитал. Би могло да се възрази – фактът, че се продават нови емисии акции, не намалява държавното участие, а сваля неговия процентен дял спрямо общия уставен капитал на банката. Това обаче не е точно така, тъй като повечето увеличения на капитала са правени без преоценки на активите, което означава, че срещу една акция, примерно на стойност 1000 лева, купувачът получава не само номиналната стойност, но и съответната част от провизиите и материалните активи на банката.

От докладната записка за Банката за земеделски кредит (БЗК)[8] е видно, че банката стартира на 15 февруари 1990 г. със 75 млн. лева, от които няма нито един частен лев – става дума само за държавни капитали.[9]

(Първа страница от Докладна записка от Камен Тошков относно искането на Банка за земеделски кредит за увеличение на капитала. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1041, л. 32. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Подобно на Първа частна банка (ПЧБ) и Туристспортбанк (ТСБ), и БЗК е учредена като акционерно дружество, преди да има каквато и да е нормативна база за създаване на нови банки. По-малко от година по-късно – на 4 март 1991 г. – учредителите са взели решение за увеличаване на капитала на 150 млн. лева и съответно са получили разрешение за това от БНБ. Малката подробност е, че при това увеличение новите акции са купени от частни юридически лица и мажоритарният държавен дял се превръща в миноритарен. Към 31 декември 1991 г. капиталът е напълно внесен, като държавното участие на БКК е 42,24 процента, а останалите са съответно – 10,10 процента на Колективна фирма (КФ) „Дару“[10] и 31,66 процента на австрийската Райфайзен Централбанк. В описаната от Камен Тошков структура е „срамежливо“ премълчано участието на Робърт Максуел, който първоначално закупува 5 процента от акциите на банката чрез фирмата „Баймакс“, а след смъртта му неговите наследници ги продават на Райфайзен Централбанк. Премълчани са впрочем и особените преференции, дадени от правителството на Андрей Луканов, според които банката е освободена за пет години от плащане на данъци.[11] Банката впрочем доста бързо развива клонова мрежа и натрупва притежания, най-голямото от които е Добруджанска банка, от която БЗК купува 80 процента от капитала й. На общото събрание на акционерите, проведено на 19 май 1993 г., е взето решение капиталът на банката да се увеличи на 500 млн. лева чрез продажба на нови акции, за което БНБ не е давала разрешение.

Коренно различна е структурата на капитала в Агробизнесбанк АД – Пловдив. Там при самото учредяване, одобрено от БНБ с Протокол № 9 от 6 февруари 1991 г., частното участие възлиза на 93,7 процента, а държавното само на 2,10 процента, докато 4,2 процента принадлежат на кооперативни фирми. На 6 септември 1992 г. акционерите вземат решение капиталът на банката да се увеличи на 200 млн. лева, в резултат на което държавното участие спада на 0,2 процента, а кооперативното – на 0,5 процента. Дребната подробност е, че само 50 000 акции са поименни, а 150 000 са на приносител. Независимо от минималното държавно участие увеличението на капитала в Агробизнесбанк може да се извърши само с разрешение на БНБ и след преоценка на капитала й. Такова разрешение не е давано и преоценка не е извършвана. Според тази докладна записка към 31 декември 1992 г.[12] общата сума на активите на банката възлиза на 246 370 000 лева.

(Първа страница от Докладна записка от Камен Тошков относно увеличението на капитала на ЧЗБ „Агробизнесбанк“ АД, Пловдив. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1041, л. 35. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Състоянието й изглежда розово и БНБ очевидно не подозира, че само след три години ще й се наложи да купи тази банка за 1 лев – ограбена до шушка от своите банкери и натрупала 9 млрд. лева дългове.

ТБ Кристалбанк – Мадан[13] също стартира като изцяло държавна банка, регистрирана на 25 октомври 1989 г. по силата на Постановление на Министерския съвет (ПМС) № 19/1989. На 10 октомври 1990 г. на проведено общо събрание на акционерите е взето решение за увеличаване на уставния капитал на 20 млн. лева, като акциите могат да се продават както на юридически, така и на физически лица.

(Първа страница от Докладна записка от Камен Тошков относно състоянието на основния капитал на ТБ „Кристалбанк“ АД – Мадан. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1041, л. 37. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Повече от година по-късно БНБ се досеща, че по този начин се намалява държавното участие и с телекс от 27 ноември 1991 г. разпорежда да се преустанови издаването и продажбата на нови акции. Промяната на акционерната структура обаче е налице: участието на частни фирми и физически лица вече е 68,7 процента, а това на БКК – 12,7 процента.

На 7 април 1993 г. с писмо № 1-00-158 банката отново иска от БНБ разрешение за увеличение на уставния капитал на 200 млн. лева. Управителният съвет (УС) на БНБ не дава такова съгласие, но независимо от това увеличението е регистрирано от Смолянския окръжен съд и дяловото участие на БКК спада на 1,4 процента, това на други държавни фирми и организации – на 1,7 процента, а частният капитал достига 85,1 процента. Отгоре на всичко се оказва, че не всички държавни фирми, акционери в Кристалбанк, са заменили своите акции за такива в БКК. Към края на същата година е искано ново разрешение от БНБ – този път за увеличение на уставния капитал до 500 млн. лева. Централната банка отново не дава разрешение, а Смолянският окръжен съд отново регистрира промените. По-късно Върховният съд анулира и двете вписвания именно защото са извършени без санкцията на БНБ.

Кристалбанк – Мадан е една от първите банки, които изпадат във фалит. Тя е в безнадеждно състояние още през 1994 г., когато се оказва, че дължи 500 млн. лева на различни финансови институции. Банката поставя искане пред Министерството на финансите да й бъдат издадени облигации по Закона за лошите кредити, но финансовото ведомство отказва. ДКС и другите финансови институции също отказват финансиране. БНБ ту отнема, ту връща лиценза на потъващата банка, докато в крайна сметка през март 1996 г. лицензът на банката е окончателно отнет. Причините за фалита са обичайните: лошо управление, раздаване на кредити далеч над разумните граници, несъответстваща на възможностите на банката експанзия.

Докладната записка за Първа източна международна банка (ПИМБ)[14] не дава достатъчно яснота за странните промени в нейния акционерен капитал, предприети още при регистрацията й с любезното съдействие на БНБ.

(Първа страница от Докладна записка от Камен Тошков относно увеличението на капитала и финансовото състояние на Първа Източна Международна Банка – АД, София. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1041, л. 39. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Това е бившата ТБ Кремиковци АД, която всъщност е клон на БНБ, но придобива самостоятелна регистрация като акционерно дружество на 13 декември 1989 г. с Протокол № 93 от 20 декември 1990 г. УС на БНБ приема измененията и допълненията в устава на Кремиковската банка, гласувани с Протокол № 2 от 18 октомври 1990 г. – включително и промяната на наименованието й на ПИМБ. Акционерната структура в доскоро изцяло държавната банка е драматично променена – държавните фирми имат 34,13 процента, а търговските фирми и физическите лица – 64,96 процента. Най-голям частен акционер е българският клон на шведската фирма „Василка“, която има 64,27 процента от акциите и е мажоритарен собственик на новата банка. Малката подробност е, че именно УС на БНБ с писмо № 10-467 от 6 август 1990 г. разрешава на тази фирма да придобие поименни акции в ТБ Кремиковци до размера на акционерното участие на БНБ. По-късно се оказва, че именно фирма „Василка“ започва незабавно да източва ПИМБ, като взема огромни вътрешни кредити, очевидно без намерение да ги връща.

На 31 март 1992 г. Софийският градски съд (СГС) регистрира под № 53 решението на общото събрание на акционерите на ПИМБ, проведено на 26 март 1992 г., съгласно което уставният фонд се увеличава на 200 млн. лева. Решението е допълнено и окончателно вписано с Решение на СГС от 14 октомври 1992 г.[15]

(Първа страница от Решение на Софийски градски съд от 14 октомври 1992 г., с което съдът приема новия устав на ТБ „Кремиковци“, преименувала се в Първа източна международна банка, както и увеличението на уставния й капитал на 200 милиона лева. Източник: Личен архив. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

В резултат на това акционерното участие на държавните и общинските фирми спада на 1,87 процента, а това на частните търговци и физическите лица става 98,07 процента.

На 15 февруари общото събрание на акционерите гласува поредното решение за увеличение на уставния капитал до 500 млн. лева. При вземането на това решение не са спазени изискванията на чл. 6 от Преходните и заключителните разпоредби на ЗБКД. Не е депозирано искане за ново увеличение на основния капитал пред УС на БНБ и съответно централната банка не е давала съгласие за такова увеличение. Дребната подробност е, че от тези 500 млн. само 200 млн. лева са в поименни акции, а 300 млн. лева (или 60 процента от акционерния капитал) са в акции на приносител, което на практика прави невъзможно идентифицирането на реалните собственици на банката. Причината вероятно е в навлизането на фирми, свързани с престъпния свят, сред акционерите на ПИМБ, която скоро след това добива популярност като „банката на мутрите“.

Последната докладна записка на Камен Тошков визира увеличението на капитала в Туристспортбанк (ТСБ) АД.[16]

(Първа страница от Докладна записка от Камен Тошков относно искането на „Туристспортбанк“ – АД, София за увеличение на капитала на банката. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1041, л. 41. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Банката е регистрирана на 1 февруари 1991 г. като акционерно дружество с 50 млн. лева капитал, като 43,34 процента от него е държавно участие (на 30 държавни фирми и 3 банки), а останалите 56,66 процента са на частни фирми от страната и чужбина. Едва на 3 октомври 1991 г. УС на БНБ дава съгласие да бъде издаден лиценз за банкова дейност, от което следва, че ТСБ е функционирала незаконно в течение на цели десет месеца.

На 23 декември 1991 г. общото събрание на акционерите приема допълнения към устава на банката за увеличение на капитала от 50 на 150 млн. лева. Решението е обнародвано в бр. 24 на „Държавен вестник“ от 1992 г., а на 24 февруари в докладна записка до управителя на БНБ председателят на УС на ТСБ Любомир Гибински „предлага на БНБ да даде съгласие за увеличаване на капитала на ТСБ от 50 на 150 млн. лева и да се предостави пълен лиценз (включително и валутен)“. Това увеличение предизвиква нова промяна в структурата на акционерния капитал, при което акционерното участие на държавните фирми и банки спада до 7,5 процента, а частното участие на банки, фирми и лица достига 67 процента.

На общото събрание на акционерите от 16 юли 1992 г. се упълномощава Надзорният съвет на банката „след реалното набиране на 150 млн. лева, да го [капитала] увеличи на 600 млн. лева“. Решението е регистрирано в съда на 25 септември 1992 г., а на 3 февруари 1993 г. ТСБ депозира в БНБ искане за увеличаване на капитала на 200 млн. лева. Скоро след това, на 15 май 1993 г., общото събрание на акционерите гласува ново увеличение, при което се иска уставният капитал да достигне 500 млн. лева чрез издаване на привилегировани акции за 300 млн. лева. Това решение не получава одобрението на УС на БНБ, при все че централната банка изпраща писмо с искане за уточняване на процедурата по планираното увеличение. По-късно решението бива анулирано.

Разширеният вариант на „Бялата книга“ прибавя още две банки към списъка на потайно приватизираните. Единият казус, с Бизнес банка – Петрич, е особено интересен. Тя е създадена на 28 ноември 1989 г. с основен капитал от 7 млн. лева, от които 5 420 000 лева или 77,4 процента са държавно участие, в това число 3 220 000 лева – участие на БНБ. На 8 февруари 1991 г. – въпреки телекса на централната банка за временно спиране на продажбата на акционерното участие на БНБ в търговските банки – по-голямата част от това именно участие е продадено, като 2 400 000 лева са продадени на ТБ Електроника, а 760 000 лева – на частната фирма „Електронен оазис“. По този начин участието на БНБ спада на 60 000 лева, но мажоритарният дял на държавния капитал остава в размер на 66,6 процента.

На 7 юни 1991 г. общото събрание на акционерите вземе решение капиталът на банката да се увеличи на 14 500 000 лева, като новите акции бъдат продадени само на частни юридически и физически лица, а регистрирането на капитала да се извърши при минимум 51 процента частно участие. За това увеличение няма решение на БНБ, въпреки че самият устав на Бизнес банка – Петрич предполага такова. На общото събрание впрочем е гласувал и представителят на държавната ТБ Електроника в акционерния капитал, който е и председател на Управителния съвет на банката. В резултат на това решение, взето със 100 процента от гласовете на акционерите, държавното участие намалява на 32 процента, а това на частните физически и юридически лица нараства на 57 процента, от които 51,7 процента са закупени само от една фирма – „Пътов и Ко“, принадлежаща на бизнесмена Слави Пътов, който по този начин става мажоритарен собственик на банката.

На 22 май 1992 г. общото събрание на акционерите решава капиталът отново да се увеличи до 27 550 000 лева. За това увеличение също няма разрешение на БНБ към датата, на която е взето. Колкото и да е парадоксално, такова решение все пак е взето – близо година по-късно, на 15 април 1993 г. Този случай е коментиран от проф. Тодор Вълчев по следния впечатляващ начин:

 

Има такъв случай и това е случаят главно с Петрич, с Пътов. Първо, капиталът се увеличавал от 7 на 14 млн. лева, без да се поиска разрешение, след това се увеличавал от 14 на 27 млн. лева и Управителният съвет дава разрешение, т.е. извършено е нарушение, което не е санкционирано. А след това се иска второ разрешение и централната банка го дава. Мога да ви кажа кои са присъствали и кои не са присъствали на заседанието на Управителния съвет, ето извлечението от протокола. По моя преценка вторият случай, в който сме дали съгласието, прикрива извършено вече нарушение. Такива случаи няма много, може би този и случаят в Мадан са единствените[17].

 

Бизнес Банка – Петрич фалира драматично, като това е един от най-ранните фалити. През 1993 г., вероятно смутен от големия шум около тайната приватизация на банката, Слави Пътов разпродава своето акционерно участие и нейното ръководство се поема от Иван Китов. Той от своя страна отпуска над 800 млн. кредит на „Европейска финансова асоциация“ ООД, свързана с неговия баща. Много по-разорителни за банката обаче са отношенията с „Евроенерджи Холдинг“, разгърнати при правителството на Жан Виденов и свързани с лобистката подкрепа на Красимир Премянов. В крайна сметка през 1994 г. БНБ ограничава временно лиценза на Бизнес банка – Петрич, а през 1996 г. нейният лиценз е окончателно отнет.

Другият особен случай е този с Добруджанска търговска банка – Добрич, регистрирана на 4 ноември 1989 г. с капитал в размер на 23 450 000 лева, от които 22 620 000 или 94,3 процента са държавно участие, а БНБ притежава акции за 18 8870 000 лева. С Протокол № 57 от 10 септември 1990 г. УС на БНБ взема решение за продажба на цялото си участие на БЗК, която по това време все още е с преобладаващо държавно участие. В резултат на тази сделка държавното участие в Добруджанска търговска банка намалява от 94,3 процента на 11,6 процента, а частното участие, каквото въобще не е имало при учредяването, достига 83,7 процента. Банката фалира като дъщерна структура с драматичния фалит на БЗК, но преди това именно чрез нея се развърта крупна спекула с износ на зърно през 1995 г., при който се стига до реална зърнена криза в страната.

Към случаите с тайна приватизация в „Бялата книга“ е причислен и казусът със Стопанска банка, която въпреки забраната по чл. 13а на Указ № 56, според който се забранява държавни и общински фирми да прехвърлят акции, реално посредничи при такива сделки. През периода на забраната банката посредничи на държавните фирми „Теком“ и „Компас“ да продадат своите акции в размер на 210 000 лева, както и на Държавна фирма (ДФ) „Металхимкомерс“ да продаде акции за 5 млн. лева. Освен това на 19 юни 1991 г. банката извършва продажби на акции за по 1 млн. лева на две чуждестранни лица в нарушение на чл. 4, ал. 2, т. 1 от Закона за чуждестранните инвестиции, който предвижда такива инвестиции да се извършват със съгласието на УС на БНБ.

Прави впечатление обаче, че управителят на БНБ и останалите банкери, разпитани от комисията, се опитват да омаловажат конкретните казуси за тайна приватизация на българските банки и в редица случаи отговарят неясно и подвеждащо на въпросите на комисията.[18] Привидно безпристрастният и хладен тон на приложените към писмото на проф. Тодор Вълчев докладни записки прикрива едно наистина необяснимо обстоятелство: във всички тези банки, самоприватизирали се чрез увеличаване на уставния си капитал, БНБ има акционерно участие и следователно е била представена на общите събрания на акционерите. Големият въпрос не е дори в това какво са правили на тези събрания нейните представители и как са гласували, а какво е направила самата централна банка, за да защити държавния интерес, след като е имала пълната информация за готвените увеличения на уставния капитал, които стопяват държавното участие.

Отговорът е обезсърчителен – почти нищо. В най-добрия случай централната банка е напомняла за своите права с изпратени до търговските банки телекси, на които никой не е обърнал внимание, а тя не е потърсила никому отговорност. В крайна сметка съдът отменя някои от взетите решения за увеличаване на уставния капитал, но не по инициатива на БНБ, а в резултат от добилите широка публичност усилия на Тошо Пейков – на неговите парламентарни питания, разследвания и пресконференции, след които е било вече невъзможно този проблем да бъде прикриван.

Има обаче и един друг вид тайна приватизация, която може да бъде приета като емблема на корупцията в банковата сфера и нейните почти безгранични възможности, и това е опитът за овладяване на ТБ Биохим, предприет от Дилян Дорон. Този финансов аферист, съден за далавери още преди 10 ноември 1989 г., предприема най-дръзкия ход в историята на банковата корупция, като дефакто приватизира една от най-големите държавни банки чрез подставени фирми и в рамките само на един ден. Както посочва още тогава вестник „Капитал“:

 

Неразумно е да се смята, че някой сам, бил той и с чуждото име Дорон, би тръгнал да приватизира, при това тайно, една от най-големите държавни банки в страната – Биохим, без да си е осигурил нужната външна (политическа) и вътрешна (в банката) подкрепа.[19]

 

Такава подкрепа е осигурена, но въпреки това случаят е фрапиращ и е сред малкото, които са достатъчно подробно разгледани. Основанията за това са не само и не толкова в самия акт на приватизация, колкото във факта, че банката е приватизирана с парите на научно-техническото разузнаване – или по-точно с милионите долари, останали в неговата фирма „Инко“, след като научно-техническото разузнаване към Първо управление на ДС бива закрито. Анализирана от гледна точка на медиите, тази история изглежда по следния начин. Смята се, че в операцията участва и „Инко“, или поне са използвани парите му, въпреки че за подобна връзка и до ден днешен няма изнесени формални доказателства. Факт е обаче – което личи и от посочените примери на сложни финансови лупинги, – че Дилян Дорон проявява неотклонен и последователен интерес към държавната фирма, която, вероятно не без предварително проучване, е набелязал за източване. Началото на случая „Инко“ – Дорон“ датира около година и половина преди оповестяването му. На 2 юни 1993 г. с договор за съвместна дейност „Инко“ прави смесено дружество „Инкотрейдинг Ко“ с „Англоимпортекспорт“ ООД (LTD) със седалище остров Ман. Сто милиона лева са внесени в ТБ Биохим за създаване на смесеното дружество. Парите са обърнати във валута, сключва се договор за депозит с чуждата компания, представлявана от Никола Консенца – неидентифициран и досега чужденец, за когото се смята, че е едно от групата подставени лица, чрез които действа Дорон. Така 100-те милиона изтичат към данъчния оазис остров Ман по сметките на Дорон. Нови 1 млн. щатски долара отиват в Дороновата „Вандимекс Д“ ООД в България, последвани от 3 млн. германски марки и над още 900 000 долара. Към тях се прибавят и милионите за купените от „Инко“ магазини, собственост на Дорон. С това приключва само първата част от операцията. Втората вече стига до същността – приватизацията на ТБ Биохим. Подготовката й тече паралелно със създаването на необходимия за целта финансов ресурс във веригата от фирми на Дорон. Има решение на общото събрание на ТБ Биохим за увеличаване на капитала от 80 на 600 млн. лева. Точно по това време започва и скандалът между банката, БКК като неин основен акционер и БНБ. Докато спорът стигне до съда на 5 август 1993 г., от личната депозитна сметка на Дилян Спиридонов Буновски – Дорон безкасово са прехвърлени общо около 385 млн. лева на девет еднолични търговци и на две ООД-та, регистрирани в страната (по 30 млн. лева), на две дружества, регистрирани извън страната (общо 50 млн. лева), и на две физически лица, с които са закупени временни удостоверения. Независимо че са сключени договори с четири финансово-брокерски къщи за продажба на временни удостоверения, такива не са им предоставени, а за един ден временните удостоверения са продадени, и то по номиналната им стойност (1000 лева), фактически на едно лице – Дилян Спиридонов Буновски – Дорон, който има пълномощни от всички фирми, за да не се достига до формално нарушение на чл. 17, ал. 1 от ЗБКД, изискващ разрешение от БНБ за над 5 процента участие в банка. По този начин е създадена реална опасност едно лице да придобие контролния пакет (над 63 процента) от акциите в една от най-големите държавни банки. Няколко дни след тази операция, на 9 август, операциите по внасяне на капитала са сторнирани[20], а по-късно Управителният съвет на банката обявява временните удостоверения за невалидни. Фактически банката е била частна между 5 и 9 август 1993 г. Подобна операция не би могла да се осъществи без знанието и против волята на шефа на банката Борис Митев, но очевидно той доста бързо сменя страната, за която играе.[21]

Борис Митев наистина бързо сменя страната, за която играе, и това личи междувпрочем и от изказванията на проф. Тодор Вълчев и други видни банкери пред парламентарната комисия за проучване истинността на сигналите за корупция в законодателната, изпълнителната и съдебната власт към 36-ото НС. Проф. Вълчев например го обвинява съвсем директно, че банкерът е бил наясно с аферата и че е дори едва ли не неин инициатор – или най-малкото е приел акцията на Дилян Дорон като шанс да запази мястото си като шеф на банката:

 

Големият конфликт с Борис Митев – Биохим възниква поради това, че искат да го изместят и да турят друг на негово място. И той, за да си запази мястото, започва една невероятна битка, за да промени състава на акционерите, та новите акционери да го държат, защото старите акционери, държавата, не би го държала или онези, които представляват държавата, не биха го държали.[22]

 

Показанията на директора на ТБ Биохим Борис Митев, дадени пред същата комисия[23], очертават коренно различен сценарий за случилото се. Според него през април 1992 г. общото събрание на акционерите е взело решение за увеличаване на уставния капитал до 600 млн. лева. Забележителното в случая е, че тази сума е посочена не от друг, а от представителя на БКК Пеню Хаджиев.[24] Въпреки това банката изпраща до УС на БНБ искане да бъде разрешено такова увеличение – само че не получава отговор. Борис Митев твърди, че лично е поискал съдействие от проф. Тодор Вълчев, за да бъдат регистрирани решенията на общото събрание в съда, тъй като в противен случай цялата дейност на банката би била нелегитимна.

Официален отговор обаче отново не е получен. В крайна сметка банката внася документите в съда и той регистрира новия устав, новия борд и новия капитал. Дни след тази регистрация се получава разрешение от БНБ, но за увеличение не на 600 млн. лева, а на 160 млн. лева, което всъщност е реализирано още предишната година. Известно време банката се въздържа да продава новата емисия акции според регистрираното в съда увеличение, но в крайна сметка ги изважда на борсата с идеята да се продават така, че да не се накърни държавното участие в акционерния капитал.

Този опит обаче не е успешен. Паралелно с него продължават разговорите с проф. Тодор Вълчев и с БКК, но желанието да бъде утвърдено гласуваното увеличение не среща разбиране. Тезата е, че банката първо трябва да се консолидира и после да иска разрешение, но от БНБ дават да се разбере, че и след консолидацията няма да бъде утвърден капиталът от 600 млн. лена. Това действително застрашава ТБ Биохим, тъй като според едно решение на УС на БНБ на банките, които до 31 май 1993 г. не наберат капитал от 500 млн. лева, ще им бъде отнет лицензът за външна дейност.[25] Освен всичко друго според Борис Митев банката и без това реално губи от тази странна неотстъпчивост на БНБ, като само за първите шест месеца на 1993 г. загубите й възлизат на 240 млн. лева.

В хода на неговото изказване става ясно, че при гласуването на това увеличение банката не е направила преоценка на активите си. Според директора на ТБ Биохим обаче тази преоценка е трябвало да бъде направена от БНБ, но обещанието не е спазено. Когато обаче бива зададен въпросът за това дали банката е издавала временни удостоверения за увеличението до 600 млн. лева, Борис Митев става пределно лаконичен и започва да извърта нещата. Отговорът му гласи: „Направени са опити да бъдат издадени, но ги сторнирахме“. Също по отношение на временните удостоверения продължава: „Ние не признаваме тези документи. Те са нелегитимни“. Само че към този отказ да се признаят има и едно много характерно уточнение: „Вижте, натискът отвсякъде е жесток, трябва да ви кажа. Използват едно мое отсъствие за една седмица да отида на почивка и започват да правят…“.

Изречението остава недовършено, но така или иначе е ясно какво правят, както и кои го правят. Приватизират ТБ Биохим – с един-единствен, добре премерен и внезапен удар. Както признава и самият Борис Митев: „То е направено за един ден“. И в този ден са записани акции за 370 млн. лева. Как по-точно е станало това, личи от вътрешната проверка, извършена от главния счетоводител на банката Тодор Стойков[26] – на 6 август 1993 г. кредитното салдо на банката е увеличено от 160 млн. лева на 549,937 млн. лева, като „увеличението на капитала е в резултат на продадени дялове, съгласно издадени временни удостоверения, закупени от фирми и лица на същата дата“.

(Първа страница от Докладна записка от Тодор Стайков – главен счетоводител на Търговска банка „Биохим“ – АД. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1030, л. 88. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Смайващо е не само това, че удостоверения на такава грамадна стойност са купени на една и съща дата, но и че купувачите са закупили един и същ брой акции – всеки по 30 000 дяла, на стойност 30 млн. лева. Което междувпрочем не е случайно – така всеки от закупилите акции е придобил под 5 процента дялово участие в банката. Ако ставаше дума за участие с над 5 процента, то тогава според банковото законодателство фирмите и лицата би трябвало да докажат произхода на средствата, с които са закупили акциите.

Кои са тези внезапно нароили се нови акционери? В цитираната докладна записка на Тодор Стойков те са изброени подробно: единайсет еднолични търговци, две фирми с регистрация на остров Ман и две физически лица: Александър Костадинов и Маргарит Мицев, който по това време е народен представител в 36-ото НС. През периода между 28 юли и 5 август 1993 г., непосредствено преди закупуването на акциите, едноличните търговци са разкрили левови разплащателни сметки в ТБ Биохим с вноски от по 1000 лева. На 5 август по всяка от тези сметки постъпват 30 млн. лева, или общо 330 млн. лева, като сумите имат един източник и това е депозитната сметка на Дилян Спиридонов Буновски – Дорон. Дребна подробност е, че документите по прехвърлянето на сумите, осчетоводени със счетоводна операция под шифър 93080500820, липсват в счетоводния архив на банката – тъй като са били предоставени на Дорон за ксерографиране, а той не ги бил върнал. Подобни нередности има и при осчетоводяването на операциите, извършени от офшорните фирми „Англоимпортекспорт Ко“ ООД и „Итерпид Трейдинг Къмпани“ ООД, регистрирани на остров Ман. При тях пък се оказва, че налични пари по сделката не са постъпвали с изключение на сумата от 16 040 лева, като „балансирането е извършено на база разходни документи за броени суми на каса, без в действителност суми да са били изплащани“. В крайна сметка главният счетоводител на банката Тодор Стойков докладва, че на 9 август е направено пълно сторниране на операциите, като по разплащателните сметки на едноличните търговци са преведени 330 млн. лева, а остатъкът от 54,761 млн. лева е отнесен по сметка 2890210008, тъй като „посочените дружества нямат разплащателни сметки при нас“.

Описаното в неговата докладна записка свидетелства, че е направен добре подготвен и дързък опит да се приватизира една от най-големите държавни банки в България, като се продадат на фиктивни фирми и физически лица акции на стойност близо 400 млн. лева. По този начин мажоритарно участие придобива едно лице – а именно Дилян Спиридонов Буновски – Дорон, който има пълномощно да представлява всички тези „акционери“ и който е подсигурил огромната сума, с която са закупени акциите. Това обаче не е краят на този банкерски скандал. Със Заповед № 100-00548 от 22 октомври 1993 г. експерти от БНБ извършват проверка на движението и промените в акционерния капитал на ТБ Биохим. Техният доклад[27] потвърждава известните вече извършители на тайната приватизация, но с едно много важно уточнение – че тяхната нагла акция се е състояла на два пъти.

(Първа страница от Доклад за извършена тематична проверка относно движението и промените в акционерния капитал на ТБ „Биохим“ АД и разрешаване и състоянието на големите кредити. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1035, л. 25. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

След като техните сделки са сторнирани и участието им е заличено в книгата на акционерите, те отново повтарят същата тази операция само един месец по-късно – на 7 септември 1993 г. Отново всеки от участниците купува 30 000 дяла от акциите на банката на стойност 30 млн. лева и отново счетоводните операции са сторнирани, този път още на следващия ден – на 8 септември 1993 г.

Този доклад изважда наяве и някои подробности за законността на самите временни удостоверения, издадени на името на приватизаторите. Те са подписани от Борис Митев, за председател, и Живко Вълчев – за заместник-председател на Управителния съвет на банката. Става ясно, че има пълномощно, подписано от Борис Митев и Ана Събева, според което при тяхно отсъствие цялостното управление и представителство на банката се прехвърля на Живко Вълчев и главния счетоводител Тодор Стойков – само че упълномощените лица не са вписани в търговския регистър, което се изисква според устава на банката. От доклада става ясно също така, че Александър Милков Костадинов, едното от физическите лица, участвали в сделката, е действало като пълномощник на другото – на народния представител Маргарит Владимиров Мицев.

След двукратното сторниране на милионите на Дилян Дорон би трябвало да предполагаме, че в крайна сметка тази дръзка афера е осуетена. Уви – не съвсем. Наистина – той не успява да приватизира ТБ Биохим, но и не прахосва средствата си напразно. Това ясно личи от сюжета, който управителят на БНБ проф. Тодор Вълчев развива по този казус пред парламентарната комисия за проучване истинността на сигналите за корупция в законодателната, изпълнителната и съдебната власт към 36-ото НС:

 

Вняся Дорон триста и няколко милиона лева по една своя сметка. По тази сметка прехвърля по 30 млн. на 11 фирми, значи по равно, по техните текущи сметки в банката. Три дни след това тези фирми прехвърлят от своите текущи сметки – това става на 6 август – капиталовата сметка, т.е. нашият влог вече не е влог, той е вноска за купени акции. На 9 август някой решава, че тази операция е опасна и сторнира операциите, връща парите обратно по сметките на същите лица. Един месец по-късно – датите са посочени в документа – отново ги прехвърлят по капиталовите сметки, на другия ден отново ги сторнират и ги връщат. […] Тази сума обаче след това му се блокира от банката, защото той е наредил да бъдат преведени 11 млн. долара на остров Ман, по които той става поръчител. И понеже е поръчител, ТБ Биохим му блокира 300-те милиона. Защото ТБ Биохим се страхува от Дорон. Докато му продават акциите, след това му сторнират операциите по мотиви, които аз не мога да разбера. Значи там има уплаха – правим операция, пък се страхуваме, че сме направили такава операция. През това време Дорон прави друга операция: я преведете 11 млн. долара на остров Ман. […] Банката му дава нещо като кредит от 11 млн. долара, депозира ги на остров Ман. Като отидат парите на остров Ман, ще се върнат ли? Вие знаете ли дали ще се върнат?[28].

 

Последният въпрос изглежда реторичен. Всъщност особената проблематичност на тази сделка е, че Дилян Дорон залага акции, които са сторнирани, при което блокирането от страна на банката става законово уязвимо и отпуснатият кредит от 11 млн. долара на практика остава негарантиран.

Има обаче един много съществен за тази афера въпрос: откъде Дорон има пари за такава мащабна и нагла сделка? Може би и той – подобно на Маргарит Мицев – ги е спестявал от закуски?[29] Отговорът на този въпрос става виден именно покрай разследването на казуса с ТБ Биохим. Оказва се, че зад корупционната сделка – една от най-мащабните измами в банковата история на България – стоят парите на научно-техническото разузнаване – и по-точно на неговата фирма „Инко“ ЕООД. Сагата на нейното източване сама по себе си е важен сюжет в корупционната история на прехода. И сюжет, който нагледно показва какво се случва с големите външнотърговски фирми, създадени от ДС за целите на промишления шпионаж, в новите реалности на демократична България.

Пряко отговорен за разграбването на „Инко“ е Стамен Петров – бивш офицер от Първо управление на ДС и Националната разузнавателна служба (НРС), уволнен през август 1992 г. от ген. Бригадир Аспарухов и назначен за шеф на тази централа на 9 декември 1992 г. в последните дни на правителството на Филип Димитров. Според Валентин Карабашев, министър на търговията в правителството на проф. Любен Беров, към момента на назначаването му по сметките на „Инко“ е имало 17 млн. долара. Девет месеца по-късно от тези милиони не е останало практически нищо, както личи по две справки за наличните авоари на дружеството към 31 декември 1992 г.[30] и към 15 септември 1993 г.[31]

(Първа страница от Справка за наличните средства на „ИНКО“ – ЕООД към 31.12.1992 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1040, л. 1. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

(Първа страница от Справка за наличните средства на „ИНКО“ ЕООД към 15.09.1993 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1040, л. 3. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Голямото източване е станало с помощта на повече от странни договори, които са в драстичен разрез с интересите на „Инко“, но пък са от особена полза за определени лица от политическия и икономически елит по онова време.

Част от тези договори са сключени с Дилян Спиридонов Буновски – Дорон. Един от тях е за финансово представителство, сключен на 10 февруари между „Инко“ ЕООД и неговата фирма „Вандимекс Д“ ООД.[32]

(Първа страница от Договор за финансово представителство между „Инко“ ЕООД – София и „Вандимекс“ ООД – София от 10.02.1993 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1040, л. 28. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Съгласно този договор възложителят – сиреч „Инко“ – предоставя на фирмата на Дорон правото „да извършва за сметка на Възложителя плащания по негови заеми и управление на собствени на Възложителя левови и валутни ресурси, при най-изгодни за Възложителя условия“. И наистина, така са управлявали левовите и валутните ресурси на „Инко“, че нищо не е останало от тях. Парадоксално е, че в случая става дума за фирма, създадена от бившата ДС, изпълнявала секретни задачи по внос на технологии и промишлен шпионаж, която изведнъж решава да се довери на един финансов аферист, съден нееднократно още преди 10 ноември 1989 г. за дребни гешефти и кражби.

Изглежда обаче, че този договор не е бил достатъчен за пълното източване на капиталите на „Инко“, та се е наложило да бъде сключен и друг – за доверително управление, вече не с „Вандимекс Д“ ООД, а направо с лицето Дилян Спиридонов Буновски – Дорон в качеството му на „довереник“[33].

(Първа страница от Договор между „Инко“ ЕООД – София и Дилян Спиридонов Дорон от 28.06.1993 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1040, л. 17. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Договорът е сключен на 29 юни 1993 г. и съгласно неговите текстове довереникът Дорон „приема да извърши за сметка на Доверителя всички необходими и допустими от закона действия, свързани със събиране на вземания от Доверителя във връзка със сключени и неизпълнени договори за съвместна дейност, сключени между Доверителя и трети лица“. Дребна подробност е, че разходите за това събиране се заплащат от доверителя и че довереникът получава възнаграждение в размер до 25 процента от събраните суми.

Точно тези договори вероятно дават възможност сметките на Дилян Дорон в ТБ Биохим да бъдат заверявани с огромни суми от продажба на валутата, останала по сметките на „Инко“, без да са ясни основанията за направените преводи. Една такава акция, реализирана в края на март 1993 г., показва ясно за какви мащаби на ограбване става дума под легендата на т.нар. „доверително управление“. По искане на „Инко“ от 30 март 1993 г., подписано от Стамен Петров и неговата главна счетоводителка, 3 млн. марки са трансформирани в долари и с тях е заверена сметка № 6604231853005 на „Вандимекс Д“ ООД в ТБ Биохим.[34]

(Документ за заверка сметката на фирма „Вадимекс – Д“ в ТБ „Биохим“ с 3 милиона DM – един от многото подобни документи, чрез които е направен опит за тайна приватизация на тази банка от Дилян Буновски – Дорон. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1040, л. 34. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

На 31 март Стамен Петров изисква да бъде деблокиран депозитът на „Инко“ в ТБ Биохим, като бъде задължен с 2 млн. марки. С тях трябва да се закупят 914 317 долара, с които да бъде заверена същата сметка на „Вандимекс Д“ ООД.[35]

(Документ, с който фирмата „Вадимекс – Д“ прехвърля получените от Дилян Буновски – Дорон пари по набирателната сметка за увеличение на капитала на ТБ „Биохим“. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1040, л. 35. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Същия ден с еднотипно нареждане е деблокиран и доларовият депозит на „Инко“ 1 млн. Долара, от който отново са прехвърлени на фирмата на Дорон.[36]

(Документ за прехвърляне на 1 милион долара по светка на „Вадимекс – Д“ в ТБ „Биохим“ – също използвани при опита за тайна приватизация на банката. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1040, л. 32. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

С нареждания от 31 март 1993 г. № 418377[37] и 1 април 1993 г. № 418463[38] банката изпълнява тези искания, само дето парите са реално преведени на друга фирма на Дорон – „Дорон Д“.

(Платежно нареждане за прехвърляне на суми от „Инко“ ЕООД по сметките на фирми на Дилян Буновски – Дорон. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1040, л. 31. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

(Платежно нареждане, с което сметката на фирма „Дорон Д“ се заверява с 73 360 084 лв. от „Инко“ ЕООД. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1040, л. 33. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Левовото изражение на тези сделки възлиза на скромната стойност от 26 522 000 лева за първата и съответно на 73 360 084 лева за втората сделка. По мнението на тогавашния министър на търговията Валентин Карабашев нещата с тези договори са „абсолютно очевидни“:

 

Просто това е механизмът за изпомпването на тези 17 млн. долара. Разбира се, по линия на всичките тези трийсет и няколко договора. Естествено, сумата, с която е свързан Дилян Дорон, е най-голяма.[39]

 

Погълнатите от него финансови ресурси не се изчерпват само с договорите за доверително управление на средства. Не по-малко скандален е и договорът, с който Дилян Дорон продава на „Инко“ десет магазина на стойност 25 млн. лева. Този договор има „предварителен“ вариант[40], сключен на 24 април 1993 г., като съгласно неговите текстове „купувачът се задължава да преведе тази сума по банков път до 31 май 1993 г., като открие акредитив на името на продавача“.

(Първа страница от Предварителен договор от 23.04.1993 година за покупко-продажба на магазинни помещения между „ДОРОН Д“ ООД от една страна и „ИНКО“ ЕООД от друга. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1040, л. 15. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Което и се случва, въпреки вписаната на ръка 12-а точка от договора, съгласно която той „ще влезе в сила само след получаването на писмено съгласие от Министерството на търговията за „Инко“ ЕООД“. Такова съгласие не е дадено, но въпреки това парите са преведени, за което свидетелстват министър Валентин Карабашев и неговият заместник Станимир Бързашки. Дребната подробност е, че докато „Инко“ превежда 25 млн. лева, нотариално заверените документи за собствеността на магазините се губят – поне до уволнението на Стамен Петров.

Има обаче още един договор, който вероятно е пряко свързан с корупционната сага около ТБ Биохим. На 2 юни 1993 г. се сключва договор за съвместна дейност между „Инко“ ЕООД и „Англоимпортекспорт“ ООД със седалище на остров Ман, представлявано от Никола Консенца.[41]

(Първа страница от Договор за съвместна дейност от 02.06.1993 г. между „Инко“ ЕООД от една страна и „Англо-импорт-експорт“ Ltd. от друга страна. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1040, л. 7. Кликнете тук, за да видите целия документ)

 

Съдружниците обединяват усилията си за съвместна финансова и инвестиционна дейност в страната и чужбина, инвестиции в строителството и съвместно участие в български и чужди фондови борси и куп още дейности. Сдружението им съгласно този договор трябва да носи името „Инкотрейдинг Ко“, като за съвместния капитал „Инко“ трябва да предостави 100 млн. лева, а неговият партньор – 38 млн. лева.[42] Скоро след това, на 23 юни 1993 г., е подписан дружествен договор[43] и учредителен протокол[44] за съвместното дружество, като обаче първоначалните намерения са променени – „Инко“ както преди участва със 100 млн. лева, но „Англоимпортекспорт“ ООД – само с 20 млн. лева.

(Първа страница от Дружвствен договор за учредяване на дружество с ограничена отговорност – ООД от 23.06.1993 г. между „Инко“ ЕООД и „Интерпид Трейдинг Ко.“ Ltd. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1040, л. 10. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

(Първа страница от Учредителен протокол от 23.06.1993 г. за създаване и бъдеща дейност на ново юридическо лице – ООД между „Инко“ ЕООД и „Интерпид Трейдинг Ко.“ Ltd. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1040, л. 5. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

В случая скандално е не само намерението на една държавна фирма да се впусне в авантюра от подобен мащаб – скандален е фактът, че Министерството на търговията изразява категорично несъгласие за сключването на такъв договор и той въпреки всичко е сключен. Наистина, пред парламентарната комисия заместник-министър Станимир Бързашки заявява, че „в крайна сметка единствената инвестиция, която по наше мнение до последния момент не беше осъществена, беше инвестицията за създаването на „Инкотрейдинг Ко“ с дялово участие около 120 млн. лева, която трябваше да бъде фирма, регистрирана в България по изричното указание на заместник-директора и началник отдел – г-н Павел Мъзълов“[45]. Оказва се обаче, че нужните за дружеството капитали би трябвало да бъдат събрани чрез откриване на набирателна сметка в ТБ Биохим, където да бъдат преведени вземания на „Инко“ от други дружества. След уволнението на Стамен Петров, с чийто подпис би могло да се осъществи разблокирането и ползването на тези средства, Министерството на търговията изисква от новия управител да провери дали по тази сметка има пари, но банката отказва да му предостави исканата информация. В крайна сметка заместник-министър Станимир Бързашки признава, че не знае къде се намират тези пари и какво става с набирателната сметка, тъй като въпреки липсата на разрешение от страна на министерството е било създадено гражданско дружество с идентично наименование, поради което неговата сметка не може да бъде разблокирана без подписите на участващите в него партньори – Стамен Петров и Никола Консенца.

С това скандалните договори на „Инко“ ЕООД не се изчерпват – всъщност дружеството е пръскало пари с щедра ръка и се е включвало в инициативи, които нямат нищо общо с неговата дейност. Тези налудничави харчове обаче едва ли са случайни – в тях се появяват фигури, които са играли или ще играят важна роля в българската политика. Един от тях е например Даниел Вълчев[46], който представлява консултантската агенция „A & V Consulting“ LTD. Той сключва на 25 януари 1993 г. договор за правно-консултантски услуги и правни действия с „Инко“[47] срещу заплащане от 10 000 лева месечно.

(Първа страница от Договор от 25.01.1993 г. между „Инко“ ООД и Консултантска агенция „A & V Консултинг“. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1039, л. 73. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Парадоксът е, че „Инко“ има щатен юрист, а паралелно с това има договор за юридически услуги с друга фирма – „BSH CONSULT LTD“, на която заплаща още по-щедро – по 17 000 месечно. Още по-парадоксален е друг един договор, сключен с консултантската агенция на Даниел Вълчев, съгласно който изпълнителят трябва да разработи „проектозакон за телевизията и радиото“[48] срещу 50 000 лева, при положение че „Инко“ няма нищо общо нито с радиото, нито с телевизията.

(Първа страница от Договор от 25.04.1993 г. между „Инко“ ЕООД и Консултантска агенция „A & V Консултинг“ за изработване на проектозакон за телевизията и радиото. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1039, л. 70. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Тези договори вероятно изглеждат кокошкарски в сравнение с размаха на договарянията с Дилян Дорон. Не е така обаче с друг един договор, сключен на 10 юни 1993 г. между „Инко“ ЕООД, „Ибико Интернешънъл“ ООД и „A & V Consulting“ LTD, за изграждане и експлоатация на покрита складова база в село Герман.[49]

(Първа страница от Договор от 10.06.1993 г. между „Инко“ ЕООД, „Ибико интернешънъл“ ООД и „A & V Консултинг“ за изграждане и експлоатация на покрита склдова база. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1039, л. 93. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Съгласно този договор парите за създаването на складовата база се осигуряват само от единия от тримата съдружници – от „Инко“, – в размер на 12 млн. лева, докато консултантската агенция следва да осигури „вещно-правен анализ на имота“.

Още по-особен е случаят с договарянията между „Инко“ и клуб „Кънки и хокей на лед – Славия“, представлявано от Димитър Луджев. Между тях се създава гражданско дружество с договор от 21 юни 1993 г.[50], съгласно който „Инко“ поема спонсорирането на спортния клуб на стойност 2 500 000 лева на тримесечие.

(Първа страница от Договор за гражданско дружество от 21.06.1993 г. между „Инко“ ЕООД и Клуб „Кънки и хокей на лед“ – „Славия“. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1039, л. 140. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Отделно се дават пари за внос на компресори за ледената площадка на клуба, за пансион на отбора в почивна станция и прочее разходи, възлизащи на обща стойност 3 1376 254 лева.[51]

(Справка за преведените суми по договор №335/23.06.1993 г. за гражданско дружество между „Инко“ ЕООД и Клуб „Кънки и хокей на лед“ Славия. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1039, л. 100. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

 

Процъфтяващите по това време бизнесмени на ръба на закона и отвъд него също не са забравени. За връзката с тях свидетелства един от ранните договори, подписан от Стамен Петров с петричката фирма „Лореал“ на известния контрабандист Живко Томов – Фашиста.[52]

(Първа страница от Договор между „Инко“ ЕООД и „Л’Ореал“ за съвместна дейност от 28.01.1993 г. Източник: ЦДА, ф. 117, оп. 47, а.е. 1040, л. 135. Кликнете тук, за да видите целия документ.)

 

Договорът предполага съвместна дейност в областта на строителството, транспорта на стоки в страната и в чужбина и търговия с петролни продукти, като участието на „Инко“ е в размер на 1 млн. долара.

За финал на цялата тази корупционна сага можем да споменем и най-скъпото и налудничаво начинание, в което се впуска някогашната фирма на ДС – създаването на „Инко рали – тим“. Става дума за автомобилен клуб, който според замисъла трябва да участва в международни рали състезания, като чрез него се осъществяват реклами на български и чуждестранни фирми с идеята да се печели от тази дейност. Разбира се, нищо не е спечелено, но за сметка на това са похарчени около 32 млн. лева за състезателни коли, резервни части, застраховки и командировки.

В крайна сметка можем да си зададем въпроса как завършва странната корупционна сага, която свързва ТБ Биохим и фирмата на ДС „Инко“ ЕООД. Може би със справедливо възмездие за наглостта и фукарлъка или за прахосаните напусто десетки и стотици милиони? Разбира се, не. Дилян Дорон забягва в Швейцария, а Стамен Петров – в Португалия. И двамата са издирвани чрез „Интерпол“ и в крайна сметка са екстрадирани и предадени на българското правосъдие. Но вместо Дорон да получи присъда, в крайна сметка той осъжда България пред Европейския съд по правата на човека. Освен за източването на банката той е съден и за присвояването на цели 56 млн. лева от „Инко“ – прехвърлени по личната му банкова сметка, – но очевидно също без резултат. За тайната приватизация на ТБ Биохим са съдени още Борис Митев, Живко Вълчев и Илиян Шаматанов, но никой от тях не е осъден. И до днес не е ясно как са протекли и приключили делата срещу Стамен Петров, но поне в публичното пространство няма данни той да е получил присъда.

Както се казва – историята е приключена, забравете. Но някак прекалено бързо някои хора са забравили за тайната приватизация на българските банки и никой не е разчел в този процес сигнала за бъдещата банкова катастрофа, която в буквалния смисъл на думата доограби българите и ги докара до просешка тояга и същевременно създаде кастата на кредитните милионери, от чиято генеалогия произлязоха днешните олигарси.

 

 

 

[1] Т.нар. „кредитни милионери“, чиито дългове бяха минимализирани по време на финансовата катастрофа в края на 1996 г.

[2] Тези текстове, подкрепени с изобилен документален материал, могат да се прочетат в неговата книга „Записки по българските реформи“. Вж. Пейков, Тошо. Записки по българските реформи. Анализ на един неуспешен преход. София: Янус, 1996.

[3] Според публикацията в „Държавен вестник“ БКК е учредена на 3 април 1992 г., месец и половина след като в „Държавен вестник“ излиза регистрацията на БКК – АД с капитал 933 206 000 лева. Проф. Тодор Вълчев е вербуван като агент на Второ управление (контраразузнаване) на ДС още на 19 юни 1951 г. с агентурен псевдоним „Сотир“, а през 1973 г. е възстановен като агент.

[4] Тези докладни записки носят подписа на Камен Тошков, шеф на управление „Банков надзор“.