Фирмите на външнотърговските дружества

Фирмите на външнотърговските дружества и опитите за връщане на изнесените капитали зад граница след краха на комунизма
Автор: Христо Христов

 

Образуването на фирми с българско участие зад граница започва през 60-те години на ХХ в. и е аргументирано с нарастването на стокообмена на комунистическа България и опитите ѝ да излезе на нови пазари с промишлена продукция. Особен акцент е поставен върху машиностроителната продукция (до 1950 г. страната няма такъв износ). В този период задграничните фирми са определяни като нова форма в системата на външната търговия, макар че за сериозна външна търговия може да се говори едва от началото на 70-те години.

Първите регистрации на задгранични фирми като „Тексим“, „Булет“ и „Родопа“ са последвани и от други търговски предприятия. По-голяма част от задграничните дружества са регистрирани през периода 1966–1968 г. В тях участват 25 външнотърговски организации (ВТО) и стопански обединения и едно производствено предприятие. От всички фирми 33 са на ДТП „Интеркомерс“[1]. Дружества зад граница имат ВТО „Балканкаримпекс“, „Машиноекспорт“, „Рудметал“, „Техноекспортстрой“, „Балкантурист“, „Булстрад“, „Родопаимпекс“, „Електроимпекс“, „Рибно стопанство“, „Воден транспорт“, „Химимпорт“, „Деспред“, Българска външнотърговска банка (БВТБ) и др. Около 50 от общия брой на фирмите са регистрирани в развити капиталистически страни, а 24 – в страни от Третия свят. В края на 60-те години започва процес на мащабна ревизия на задграничните дружества, предизвикана не само от проблемите с активите на „Имекстраком” – най-голямата фирма на „Тексим“, но и от блокирането на опитите за икономически реформи в някои от страните от Източния блок след смачкването на Пражката пролет от войските на Варшавския договор през 1968 г. Опасенията на Москва от отклонения от съветските икономически догми в другите страни от социалистическия лагер рефлектират и в НРБ. Отнета е икономическата свобода, дадена на търговски организации като „Тексим”, „Булет” и „Родопа” от управлението на Живков. Когато през 1969 г. на дневен ред е поставено закриването на трите търговски организации, се оказва, че общият брой на българските задгранични фирми към този момент е 88 дружества.[2] Цифрата е стряскаща, защото малка страна като България държи първенство по този показател сред страните, членки на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ). В СССР задграничните фирми са 27, в Полша – 20, в ГДР – 12, в Унгария – 28, и Чехословакия – 50. При това обемът на стокообмена на тези страни с капиталистическите и развиващите се страни е значително по-голям и по-разнообразен от българския, отчита Министерството на външната търговия[3] (МВТ). В действащите към края на 60-те години задгранични фирми с българско участие са вложени 7,1 млн. долара, или 8 млн. валутни лева по тогавашния курс, определен от комунистическото управление. От тях 5,8 млн. долара, или 6,7 млн. валутни лева, представлява българското участие.

Анализът на стопанската дейност на задграничните фирми разкрива редица слабости. Статистиката за общия износ в несоциалистически страни и за участието на задграничните фирми в него показва неособено големия им дял. През 1969 г. общият износ е 393 млн. валутни лева, от които 48,3 млн. валутни лева са на дружествата, или 12,3 процента от общия износ. В МВТ е отчетено, че не е постигната и основната цел – задграничните фирми да допринесат за покачване на износа на български промишлени стоки, и преди всичко на машиностроителните. МВТ прави следните шокиращи изводи през 1970 г.:

 

За финансовите резултати от дейността на задграничните фирми не може да се даде пълна картина, защото, както беше изтъкнато, болшинството от директорите на тези фирми безотговорно, нехайно и упорито не желаят да изпращат финансови отчети или пък ако изпращат, те са толкова неиздържани, че от тях не могат да се направят изводи. Значителна част са с невярно съдържание и грешки, които заблуждават и не дават възможност за анализ. Ние не можем да си обясним защо външнотърговските организации, създали фирмите, и съответните отраслови министерства, не проявяват достатъчен интерес към финансовото състояние на задграничните фирми. Създаваме фирми с голям замах, а след това ги оставяме на самотек[4].

 

Реорганизацията на дружествата налага промяна в хаотичната дотогава държавно-партийна политика. До 1969 г. комунистическото управление не въвежда точна регламентация на реда за образуване на задгранични фирми и за пълно изясняване на техните основни цели и задачи. За създаването им липсва основна нормативна база, което обуславя и занижения контрол. През 60-те години част от фирмите са утвърждавани от Бюрото на Министерския съвет, други – от съществуващата по това време Комисия по валутните въпроси и търговските баланси при кабинета. Предложенията се правят от Координационната комисия при МВТ. Някои от дъщерните фирми са създавани само по нареждане на ръководителите на съответните ВТО. Едва през 1969 г. правителството приема специална Наредба за задграничните фирми с българско участие[5]. Като мотив за приемането на наредбата МВТ посочва редица слабости: набързо създаване на фирми без сериозни проучвания; осъществяван е по-малък износ и по-голям внос; неизгодни за страната сделки; тежко финансово положение на някои фирми; липса на задължителна и уеднаквена отчетност за стопанската и финансовата дейност на фирмите и др. Приемането на наредбата е предшествано от специален доклад на министъра на външната търговия Иван Будинов за задграничните фирми до министър-председателя Тодор Живков. Освен него е изготвен и друг доклад до Живков от Нинко Стефанов, тогавашен председател на Комитета за държавен контрол. И двата документа съдържат сериозни критики към дейността на задграничните дружества.

С първия по рода си устройствен документ за дружествата зад граница те са задължени да се отчитат и да превеждат редовно печалбите си в страната. Приет е и специален ред за създаването на нови задгранични дружества, като Комисията за икономическо и научно-техническо сътрудничество (КИНТС) при Министерския съвет окончателно решава или отхвърля предложенията.

Паралелно с това е пристъпено и към ликвидация на губещите и безперспективните дружества. От 88-те задгранични фирми в края на 60-те години през 1973 г. вече действат само половината. В обявените за ликвидация фирми дяловото участие възлиза на над 3 млн. долара, вложените допълнителни средства са близо 14 млн. долара, а загубите в резултат на прекратеното участие са 10,7 млн. долара.

Вторият период от развитието на задграничните фирми се отнася към 70-те години. Той съвпада с приемането на държавната стратегия за външна търговия и обвързва развитието на фирмите със стратегическата цел да се увеличи износът на българска машиностроителна продукция. Започва изграждането на материално-техническите бази в чужбина на съществуващите малко над 40 дружества, увеличават се техните уставни и оборотни капитали.

Третият период е през 80-те години и се отличава с две големи вълни на образуване на нови фирми (1981–1982 г. и 1987–1989 г.). Паралелно с този процес започва да тече и друг – постепенното отслабване на надзора върху дейността на дружествата, който достига до степен на невъзможност те да бъдат контролирани. Парадоксалното в случая е, че по това време с приетата през 1983 г. нова Наредба за задграничните дружества контролът е издигнат до най-високо ниво. Правомощията за управлението и най-важните контролни функции по отношение на този вид задгранични инвестиции е поверен на Бюрото на Министерския съвет. Архивните документи обаче показват, че различни изисквания от тази последна наредба многократно са заобикаляни или директно нарушавани. Отчетността също е перманентно нарушавана. Годишните доклади на министъра на външната търговия спират през 1986 г. Тогава МВТ е закрито, а на негово място е създадено Министерството на външноикономическите връзки (МВИВ), оглавено от Андрей Луканов. Бившият министър Христо Христов обаче продължава да е активен фактор в политиката за задграничните фирми, тъй като остава да ръководи този сектор в МВИВ.

Периодът през 80-те години се характеризира и с преструктурирането на фирмите майки в лицето на различните ВТО. С приетия през 1987 г. Правилник за стопанска дейност стопанските организации се преобразуват в организации от самоуправляващ се тип. След това те преминават в държавни фирми и акционерни дружества с влезлия в сила през 1989 г. Указ 56 за стопанската дейност. Тези реорганизации допринасят за образуването на непреодолим вакуум във връзките между стопанските организации и ВТО и създадените от тях задгранични фирми. Това поставя началото на откъсването им от прекия държавен контрол, което в крайна сметка ще завърши с изгубване на следите на почти всички направени инвестиции в задграничните дружества.

През 80-те години се налага нова тенденция в държавната политика по отношение на инвестициите, свързани с дружествата с българско участие зад граница. Тя се изразява в закупуването на производствени предприятия, изпаднали в несъстоятелност или в предфалитно състояние предимно във Федерална република Германия (ФРГ) и в Австрия. Основната фигура, която лансира и налага тази политика във висшето ръководството на БКП, е Огнян Дойнов. Главният аргумент за хвърлянето на значителни валутни и кредитни ресурси е, че подобни придобивки ще осигурят път до все по-силно ограничавания по това време достъп до модерни западни технологии. В тях са вложени значителни средства от над 130 млн. долара, като резултатът от трансфера на технологиите, с каквато цел са закупени, е отрицателен. Сред тази група дружества са фабриките за леярски машини „Рьоперверк“ – ФРГ, дружеството за производство на бутилираща техника „Ортман и Хербст“ в Хамбург, ФРГ, и фирмената групировка „Хохлойтнер“ във Виена, Австрия, за производство на профили и PVC дограма.[6] Само в „Рьоперверк” са налети 100 млн. западногермански марки. Три години след дейността на дружеството под комунистическо управление, наетата да направи анализ консултантска фирма „Требак“ (ФРГ) констатира, че положението във фирмата е ужасяващо. „Оценката беше, че през последните години дружеството е било една каца без дъно“[7], посочва Стоян Христов, ръководещ отдела за задграничните дружества в МВИВ. „Требак“ стига до заключението, че ръководството на „Рьоперверк“ не познава пазарите, конкуренцията, няма качества да организира производствения процес. Освен това е създало представа у работниците, че и да губи, и да печели, НРБ има някакви висши интереси да поддържа „Рьоперверк“. През 1989 г. „Рьоперверк” фиксира шокиращите 76 млн. марки загуби за дружеството. Въпреки това и към 1989 г. министър Христо Христов продължава да твърди, че покупката на дружеството е правилно решение, че с него е осигурен достъп на български производители до западния пазар, че е била създадена възможност за трансфер на технологии, за достъп до някои ембаргови стоки.[8] През 1985 г. е закупено хамбургското дружество „Ортман и Хербст“ за производство на бутилираща техника. В основата на сделката стои Петко Данчев, по това време един от изгряващите млади управленски кадри в БКП и председател на корпорация „Биотехника“, впоследствие на Асоциация „Химическа промишленост и биотехника“. Българските участници заплащат 9 млн. марки за 75 процента от дяловете при номинална стойност 4,8 млн. марки. Акционери стават СО „Хранинвест“ – Стара Загора, с 57 процента, БИСА със 7,5 процента, Минералбанк със 7,5 процента и „Биоинвестинженеринг” с 3 процента. Малко след това става ясно, че при проучването на фирмата е „пропуснато“ да се установи, че предоставеният баланс е манипулиран. Дружеството е изкарано печелившо, а всъщност е имало несъбираеми вземания за 2 млн. марки. Поради недостиг на оборотни средства лихвите от постоянните банкови кредити са възлизали на над 1 млн. марки годишно. Загубите за 1985 и 1986 г. възлизат на над 3,5 млн. марки. Започва наливане на милиони марки за спасяване на фирмата от фалит. Ревизията на Държавния финансов контрол към Министерството на икономиката и планирането през 1988 г. констатира куп нередности в хамбургското дружество. В ревизионния акт е посочено, че „от анализа на крайните финансови резултати е видно, че през 1985 г. фирмата е приключила със загуби 1,6 млн. марки, през 1986 г. загубата е 3,5 млн. марки, 1987 г. – 2,8 млн. марки, или общо до 31 декември 1987 г. загубата е в размер на над 8 млн. марки. По предварителни данни и 1988 г. ще приключи със загуба от 2 млн. марки”[9]. Наливаните периодично милиони обаче не спасяват положението. През 1989 г. то е катастрофално, като дружеството е натрупало загуба от общо над 23,4 млн. марки. В началото на 1986 г. правителството със задна дата дава зелена светлина на вече закупената друга фалирала западна фирма – австрийската групировка „Хохлойтнер“. Нейните пасиви и активи заедно с тези на фирмата „Интербауелементе“ са изцяло закупени от корпорация „Химическа промишленост“, стопанския химически комбинат в Ботевград (СО „Пластхим“) и ВТО „Химимпорт“ на обща стойност 12 млн. щатски долара. Крупната инвестиция е осигурена чрез гаранционен заем от Минералбанк. Оказва се, че както и при другите задгранични производствени предприятия, в които комунистическото управление налива милиони, и при „Хохлойтнер“ липсва кадрови капацитет и опит да се управляват подобни дружества на западния пазар. Фирмената групировка тръгва бързо към втори фалит. Назначената през 1987 г. ревизия констатира провала на сделката от самото начало:

 

Като последица от закупуването на фирмата в предпазен конкордат при наличието на решение за съдебна ликвидация са причинени вреди на държавата в размер на 230,8 млн. австрийски шилинга, или 10,8 млн. лева при курс 1 лев за 14,2 шилинга към ноември 1987 г. Горните щети произлизат от предоставените от България средства на групировката, които са използвани неефективно[10].

 

През 1988 г. е предложено на премиера Георги Атанасов да разреши да се симулира фалит на фирмата, за да се спре по-нататъшното наливане на средства в нея. „Загубите щяха да са много повече от вложените дотогава 239 млн. шилинга, или около 18 млн. долара. Инициаторите по закупуването на фирмата реагираха на предложението за фалит нормално, както тогава се реагираше. Никой не търсеше отговорност за нищо“[11], разказва Васил Владимиров от МВИВ. Генералният директор на „Химимпорт“ Бело Белов го допълва:

 

До фалит се стигна, за да не фалираме после с по-големи суми. Нямахме никакъв опит, не знаехме даже как да работим по тази фабрика. Не е имало никакви служебни последствия. Морални имаше, защото, така или иначе, независимо какво си направил се стигна до едно явление, което носи не само загуба, но и всички последствия на грозотата[12].

 

Веднага след промените в България бившият председател на БИСА Иван Пехливанов ще обобщи най-точно:

 

Случаят „Хохлойтнер“ нагледно показва голямата разлика между нашумелите по това време лозунги за „революционно, коренно преустройство в мисленето и действието” и истинските реалности[13].

 

През 1980 г. започват проучвания за търсене и добив на нефт в Либия, които ще се превърнат в една от най-скъпо струващите авантюри на комунистическото управление, предприети зад граница. Загубите от нея надхвърлят 200 млн. долара и се изразходват от регистрираното задгранично дружество „Българска нефтена компания“. За разлика от другите фирми в чужбина, милионите долари са предоставени от държавния бюджет. Авантюрата на комунистическото управление се предхожда от подписаното от Тодор Живков и либийския лидер Муамар Кадафи споразумение и протокол за сътрудничество, в една от клаузите на което е посочено, че НРБ ще участва в проучването и добива на нефт в Либия. Преди това Живков е убеден в изгодата на начинанието от министъра на металургията и минералните ресурси Стамен Стаменов, прочул се с екстравагантните си идеи. На НРБ са предоставени райони за проучване от Либия, в които преди това са извършени сондажи от западни държави и които са изоставени поради минималния процент вероятност за откриване на нефт. Въпреки това комунистическото ръководство не се отказва и в резултат на това в пясъците на либийската пустиня потъват 200 млн. долара без никакъв резултат.

През 1989 г., когато България вече е в състояние на неплатежоспособност, управлението на БКП предприема още един опит да се пребори със стагнацията, обхванала икономиката. В началото на годината влиза в сила Указ № 56 за стопанската дейност. С него започва преобразуването на обединенията и предприятията във фирми с държавно участие.[14] От юли 1989 г. държавните и общинските фирми се преобразуват в акционерни. Те получават по-големи възможности за самоуправление и стопанска инициатива. С Указ № 56 обаче е премахнат съществуващият дотогава разрешителен режим за образуване и контрол на задгранични фирми. С документа е прието, че „външнотърговската дейност на фирмите, включително образуване и участие в задгранични фирми и други инвестиции в чужбина, се извършва свободно, без да е необходимо разрешение на държавен орган, освен в случаите, предвидени в този указ“[15]. Указът е потвърден с постановление на Министерския съвет, който приема, че „фирмите регистрират в МВИВ участието си в задгранични дружества и други инвестиции в чужбина“[16]. Отпада и задължението на директорите на дружествата да изпращат копие от годишните баланси и отчетните си доклади на МВИВ и Министерството на финансите. Така се отваря широко вратата за изтичане на валута от държавните предприятия. Напълно загърбен е дотогавашният контрол за създаване на нови задгранични дружества в Наредбата за дейността на задграничните фирми от 1983 г. Различни държавни фирми извън традиционните ВТО започват да учредяват десетки фирми. За разлика от предишните три десетилетия те са ориентирани не на Запад, а в обратна посока – на изток, предимно в СССР, както и в някои страни от СИВ като Полша, Унгария, Чехословакия. Този процес съвпада с решението на първото правителство на Андрей Луканов през зимата на 1990 г. за премахване на задължителния режим за контрол от страна на държавата при създаването на задгранични фирми. Справките на редица икономически ведомства, събрани по дело № 4/1990 г. на Главна прокуратура, разкриват, че след 1989 г. само на територията на днешна Русия са регистрирани над 65 дружества. Техният уставен фонд възлиза общо на над 233 млн. рубли, а вложените допълнителни средства са над 76 млн. рубли. Процесът е напълно стихиен и неконтролиран. За пример в Германия (бивша ФРГ) са създадени приблизително толкова фирми с българско участие, но за период от 30 години, докато фирмите в СССР се нарояват в изключително краткия срок от три-четири години. Освен в Русия значителни задгранични фирмени инвестиции са направени в Украйна и по-малко в Беларус, Казахстан, Азербайджан, Грузия. Колко успешни са се оказали тези инвестиции нито една българска държавна институция не е анализирала. Безспорен факт е, че процесът отключва нов канал за източване на държавни средства – този път чрез преливане на милиони от държавните фирми към задграничните. Рекордьори в това отношение са ДЗУ – Стара Загора, и „Балканкар”.

В западните страни през този период задгранични фирми са създадени предимно в Германия, Австрия, Англия, Испания, Италия. Голям брой фирми са регистрирани и в Гърция, по-малко в Сърбия и Румъния.

Първото правителство на Андрей Луканов „затвърждава“ премахването на разрешителния режим върху задграничните инвестиции, въведен с Указ № 56. През април 1990 г., когато Луканов вече е обявил срамния мораториум върху плащанията по външния дълг поради фалита на комунистическото управление, Министерският съвет приема фирмите да декларират в БВТБ валутните си средства в конвертируема валута от приключили сделки, които държат в чужди банки, фирми и собствени задгранични дружества.[17]Процесът, задействан с Указ № 56 и утвърден от правителството на Луканов, довежда до бум на нови дружества, чиято целесъобразност изобщо не е преценявана, дори и формално, тъй като финансирането вече не е обвързано със средства от почти изпразнения фонд за задграничните дружества, наследен от бившето МВТ. Четвъртият период от развитието и дейността на задграничните фирми започва през 1990 г. и завършва в края на 90-те години с приватизирането на големите ВТО и държавните фирми, които са собственици на задгранични дружества. Важни процеси през този период са отпадането на държавния контрол при правителството на Луканов през 1990 г. и неуспешните опити да се установи изтичането на капитали, както и отсъствието на политическа воля във всички политически мнозинства да се установи контрол върху задграничните инвестиции. Освен с фалита на много от фирмите периодът приключва със смяната на собствеността им – от държавни те преминават в частни ръце.

След промените се разбира реалното тежко финансово състояние на задграничните фирми като цяло. Ако до 1986 г. те се финансират предимно от фонда „Задгранични дружества” на МВТ, след това се налага тенденцията за ползване на банкови кредити. Но дори и финансирането от фонда на МВТ се оказва проблемно и започва да трупа дългове. Отпускането на средства оттам става също под формата на заеми, които в много случаи не се изплащат. След 1987 г., когато икономиката се поддържа от комунистическото управление единствено с трупането на нови външни дългове, положението със задграничните дружества значително се утежнява. В многобройни писма до търговското министерство БВТБ посочва, че просрочените плащания на дружествата са в размер на 6,3 млн. валутни лева (над 7 млн. долара), като само тези на СО „Балканкар“ са 3,3 млн. валутни лева, а на ТД „Машиноекспорт“ – 2,3 млн. валутни лева. Банката подчертава необходимостта от незабавно изплащане на дълговете, но никоя от задлъжнелите задгранични фирми не се издължава на стопанските организации, които от своя страна са станали гаранти на заемите. Завеждащият звено „Задгранични дружества“ в МВИВ Васил Владимиров отбелязва, че дотогава ведомството се е въздържало да даде указания на БВТБ за принудително събиране на заемите, но фондът е изпразнен и тенденцията, която през последните две-три години се забелязва, е постоянно намаляване на броя на печелившите дружества и дела на печалбите, които се внасят във фонда. Към април 1989 г. той писмено е информиран, че просрочените погашения са достигнали 5 млн. валутни лева. Просрочванията на някои длъжници са толкова големи, че натрупаните лихви превишават главниците, какъвто е случаят със заем на „Електроимпекс“. Поставен е въпросът, че БВТБ следва да пристъпи към принудително събиране на просрочените взимания от НПО „Технология на металите” (348 000 валутни лева), „Машиноекспорт“ (225 000 валутни лева), „Балканкаримпекс“ (2,7 млн. валутни лева), СО „Балканкар“ (749 000 валутни лева) и „Електроимпекс“ (736 000 валутни лева).[18] След приемането на Указа за стопанска дейност и фирмена организация през 1989 г. кредитите е следвало да се предоговорят, но и това не става. Ревизията[19] на фонда за задграничните дружества на МВИВ, извършена от Държавния финансов контрол през 1991 г., установява, че „част от получените заеми за развитие на задграничните дружества, а именно: 4 000 000 долара; 1 174 000 италиански лири; 2 854 000 германски марки; 11 696 000 френски франка и 137 000 канадски долара, не са възстановени“. Ревизията стига до извода, че преди 1990 г. не са взети ефективни мерки за гарантиране на връщането на заемите и принудителното им събиране в случай на просрочване, за което вина носи бившият министър на външната търговия Христо Христов. По данни на БВТБ към 31 декември 1991 г. се водят отпуснати от фонда и непогасени 29 заема, от които 27 просрочени. Кредитите са отпускани през периода 1974–1989 г., преобладаващата част – 23 заема, са отпуснати до 1984 г.[20]

Задграничните дружества длъжници са: „Технокар“, „Софбим“ и „Сетеф“ – Франция; „Ирионкар“, „Булмак“, „Рьоперверк“, „Ортман и Хербст“ и „Елпром“ – Германия; „Сибикар“ и „Мизия Парнаки“ – Италия; „Мевет“, „Ворас“ и „Интерфиш“ – Гърция; „Офшор Фишинг“ и „Кано“ – Нигерия; БКС и BVC – Англия; „Мизия Хойтс“ – Канада; „Комее“ – Либия; „Индо Пирин“ – Индия; „Усмаш“ – Турция; „Полисолар“ – Австрия, и „Алфа-кварц“ – Венесуела[21]. Голяма част от рефинансирането им е осигурено с подписа на тогавашния заместник-министър на външната търговия Георги Пирински, след промените народен представител от БСП и председател на 40-то Народно събрание (2005–2009). Задграничните дружества не се финансират единствено от този фонд на МВТ, преминал впоследствие към МВИВ. Архивите разкриват, че от фонд „Заеми за оборотни средства“ на МВТ, създаден през 1981 г. за подпомагане изпълнението на т.нар. „резервна валутна програма“, към 1991 г. има просрочени заеми на различните стопански организации в размер на 30,5 млн. валутни лева. Организации, използвали средства от този фонд, са „Кинтекс“ – 11,2 млн. валутни лева; „Интеркомерс“ – 4,9 млн. валутни лева; „Хранекспорт“ – 1,2 млн. валутни лева; „Булгаргеомин“ – 4,2 млн. валутни лева, и др.[22]

Комунистическото управление с двете правителства на Луканов след 1989 г. е абсолютно пасивно по отношение на връщането на заемите от задграничните фирми. По този начин комунистическата система на управление ражда своите кредитни милионери в лицето на десетки държавни предприятия и стопански организации. Голяма част от тях са именно стопански организации с многобройни фирми зад граница. Най-категоричното доказателство в това отношение са данни на БВТБ за отпуснатите от нея кредити през последните пет години от комунизма. За периода 1985–1990 г. БВТБ е предоставила 161 валутни кредита на различни предприятия и стопански организации, чийто общ дълг за тези години възлиза на 1,3 млрд. долара. Това са все суми, за които БВТБ е привличала валута отвън за сметка на увеличаването на размера на външния дълг, както е отбелязано в ревизионния акт на БВТБ от 1993 г. Ревизията на БВТБ, извършена от „Банков надзор“ на БНБ, установява, че съществуват немалко кредити, чийто срок за погасяване е изтекъл. Сред получателите на кредити в размер на милиони долари са такива организации като ДЗУ – Стара Загора, и други от сектора на електрониката, както и редица ВТО. Всички те с част от тази валута след 1988 г. създават нови задгранични фирми, чиято целесъобразност е твърде спорна. Едно остава сигурно – те се превръщат в канал за източване на активите на държавните предприятия, които впоследствие са приватизирани за смешни суми. Размерът на дълга (непогасен) по валутните кредити, предоставени от БВТБ на стопански организации и предприятия за периода 1985–1990 г. има следното изражение по години:

 

1985 г. – 59 634 712 щатски долара;

1986 г. – 89 083 960 щатски долара;

1987 г. – 127 537 603 щатски долара;

1988 г. – 235 410 876 щатски долара;

1989 г. – 376 201 376 щатски долара;

1990 г. – 463 648 899 щатски долара[23].

Едва при коалиционния кабинет на Димитър Попов (1990–1991) се предприемат опити за установяване на положението със задграничните фирми на правителствено ниво. Финансовият министър Иван Костов се разпорежда да бъдат извършени редица ревизии не само на МВИВ, но и на 17 задгранични фирми. По предложение на вицепремиера Димитър Луджев (СДС) през март 1991 г. със заповед на премиера Димитър Попов се сформира правителствена комисия, която има за цел да извърши проверка на задграничните инвестиции. Тя е оглавена от Луджев, а заместник-ръководител е Атанас Папаризов (БСП). В нея влизат представители на МВИВ, Министерството на финансите, Министерството на отбраната, МВнР, Министерството на индустрията, търговията и услугите, БНБ и БВТБ, Главно управление „Митници“.

Комисията задължава всички фирми в България да ѝ докладват за своите задгранични инвестиции. „Заслужава да се отбележи незаинтересоваността и съпротивата на някои генерални директори по представяне на исканата информация за дейността на задграничните им дружества“[24], е посочено в доклада на комисията, изготвен година по-късно. От близо 136 външнотърговски и други стопански организации отговор не е получен от 42. Сред тях са държавните предприятия СО „Микропроцесорни системи“ – Правец, ДФ „Булгаргеомин“, ДФ „Електроинвест“, СО „Металолеене“, СП „Водоканалпроект“, „Коопинженеринг“, „Булгаркооп“, ВТО „Хемус“ и др. В доклада е записано, че „по последни данни различни български фирми и стопански организации са регистрирали зад граница общо 348 задгранични дружества. Нямаме никаква сигурност, че това е общият и окончателен брой”. Коментарът е следният:

 

Ако се направи равносметка от 1 януари 1989 г. досега, се налага категоричният извод, че съзнателно или не в продължение на повече от две години практически не съществува контрол и няма абсолютно никакви ограничения от страна на държавата при инвестиране на средства в чужбина. Създадени бяха не от друг, а от самата държава условия за безконтролно и ненаблюдавано от българските фискални органи изтичане на валутни средства, а оттук – на национален доход зад граница[25].

 

Обемният документ с набелязани мерки е предложен за приемане на Министерския съвет, но не е гласуван заради съпротивата на един от представителите на БСП в кабинета – Атанас Папаризов, министър на външноикономическите връзки, който оспорва направените констатации за „Кинтекс”.

В доклада е посочено, че някои от външнотърговските организации създават паралелни частни фирми, към които освен дейността се прехвърлят и най-добрите професионалисти заедно с деловите връзки, пазари и клиенти. „В момента голяма част от средната стопанска номенклатура провежда съзнателно линия за обезкръвяване на държавните фирми чрез прехвърляне на печеливши дейности и специалисти в частния бизнес.”[26] Като типични примери са посочени действията на ръководството на ВТО „Изотимпекс“ и на „Инсист“, нароило девет задгранични фирми. Подобна линия на поведение следват и „Булгаргеомин”, „Техноимпортекспорт“, „Геоком“, „Агрокомерс“ ИНКО, „Пимекс“, „Булгарлизинг“, „Тератон“ и др. Отбелязана е тенденцията на „дива приватизация“, започнала в някои фирми. Има опасност част от държавните външнотърговски и голям брой от смесените дружества зад граница да изпаднат в несъстоятелност и да прекратят съществуването си. По неокончателни данни под различна форма държавните фирми са инвестирали в задграничните дружества в конвертируема валута приблизително 350 млн. долара.[27] Липсват данни за последните три години (1989–1991). Отбелязани са фалитите на „Хохлойтнер“ – Виена, с основна вина на бившия министър на химическата промишленост Георги Панков; „Рьоперверк“ – Германия, общата загуба надхвърля 100 млн. марки и е подчертана отговорността на Валутната комисия на Политбюро на БКП; „Сомиф“ – Тунис, на „Булгаргеомин“ с вложени 621 000 долара; „Просперити Холдинг“ – Люксембург, със загуби над 20 млн. германски марки; „Трансджордан“ – Йордания, със загуба от 10 млн. долара; „Технимар Минералимпекс“ – Гърция, с вложени над 7 млн. долара; „Ортман и Хербст“ – Германия, със загуба от 4 млн. марки.

Отбелязано е тежкото финансово състояние на задграничните дружества на „Балканкар“ и някои други търговски фирми. Заключението в доклада е, че „Партията винаги е била над държавата. Всички най-важни решения, касаещи икономиката, са вземани от Политбюро и ЦК на БКП и различни негови комисии”. Правителството на Филип Димитров, което е оставено да управлява около една година, като цяло не предприема ефективни действия за изясняване на изнесените капитали.[28] Сменени са някои ръководители на държавни фирми, но контрол не е постигнат. През 1992 г. Парламентарната подкомисия за установяване на причините за икономическата катастрофа при комунизма заключава, че задграничните фирми наброяват 390 и в тях са инвестирани около 350 млн. долара. Тази данни се посочват официално в редица документи на държавни институции и са цитирани многократно в пресата. Официалният регистър на задграничните фирми, предоставен от Министерството на икономиката в Народното събрание през 2004 г., съдържа 311 фирми, повечето от които са създадени след 1989 г. Сумата на вложените капитали в тях не е посочена. Според най-подробно документално изследване на архивите за периода 1961–1991 г. задграничните фирми, създадени през този 30-годишен период, са всъщност над 450 и в тях са вложени най-малко 712 млн. долара.[29] През 1992 г. Румен Биков, председател на Подкомисията по разследване на причините за икономическата криза към Народното събрание, също докладва на премиера Филип Димитров подробно за задграничните фирми. Посочено е, че има данни, че много от тези фирми вече се приватизират и преминават в ръцете на досегашните директори от българска страна или правят всичко възможно да доведат фирмите до „фалит“ да и ги изкупят със „собствени средства“[30]. В докладната се казва, че на много фирми от управленските структури най-щедро са предоставени значителни държавни кредити, които и досега остават непогасени. Фирмите държат по сметки в западни банки валутни средства, без да ги обявяват в своите баланси, и те могат безнаказано да бъдат прехвърлени към новорегистрирани еднолични фирми. В информацията е обърнато внимание на т.нар. „неявни фирми“, образувани със секретни решения на Политбюро и управлявани от МВР и близки до тях организации, като „Изотимпекс“, „Интеркомерс“, ИНКО, ДЗУ – Стара Загора, „Инсист“, „Икомев“ и др. Засегнат е и въпросът с Българската нефтена концесия, в която безвъзвратно са вложени над 200 млн. долара от държавния бюджет. През юли 1992 г. министър-председателят влиза в контакт с американската фирма за финансово разузнаване „Кроул“. Обменена е първоначална информация за възможностите да се търсят „червените пари“, но до споразумение не се стига. Правителството пада в края на същата година.

Завесата над фирмите на научно-техническото разузнаване (НТР) се вдига от един от бившите служители на НТР, който в края на 1991 г. сезира президента Желю Желев за случващото се в Националната разузнавателна служба (НРС), наследила Първо главно управление на ДС.[31] Президентът е информиран, че в подчинената му Национална разузнавателна служба са изгаряни материали, свързани с финансирането на задграничните фирми. Една от фирмите е ИНКО. Заместник-директорът на НРС Радослав Райков потвърждава, че специална комисия в разузнаването е разглеждала дейността на 12 фирми на НТР. Неговото предложение е всички техни служители да бъдат уволнени. Уволнен обаче е самият Райков. Впоследствие материалите изчезват. Реакция от президента Желев няма. Военната прокуратура също е сезирана, но материалът потъва там, както и много други данни за злоупотреби. Съдбата на фирмите на разузнаването не е изяснена и при следващите президенти Петър Стоянов (СДС) и Георги Първанов (БСП), както и от директорите на НРС след ген. Бриго Аспарухов – ген. Димо Гяуров (СДС) и ген. Кирчо Киров (предложен от Георги Първанов). През 1992 г. между ген. Бриго Аспарухов и тогавашния министър на вътрешните работи Йордан Соколов възниква спор за задграничните фирми на бившето Първо главно управление (разузнаването). Аспарухов твърди, че е предоставил на Соколов списък на фирми с българско участие зад граница. Директорът на НРС обаче заявява, че „българското разузнаване няма фирми зад граница, никога не е създавало фирми и няма капитали в чужди банки”[32]. Следващото правителство на Любен Беров предприема друга стъпка в опитите развихрилите се процеси да бъдат поставени поне под някакъв контрол. През ноември 1993 г. с Разпореждане № 117 на Министерския съвет е създадено дружеството „Консолид Комерс“, като целта е под неговата шапка да се осъществи държавният контрол над външнотърговските фирми с държавен капитал и техните задгранични дружества.[33] Смяната на политическата конюнктура обаче оказва задържаща роля при изясняването на задграничните инвестиции и поставянето им под контрола на държавата като нейна собственост. За този проблем премиерът Беров е сезиран лично от главния прокурор Иван Татарчев:

 

Господин министър-председател, при разследването на следствено дело №4/1990 г. по данни от справка на бившето Министерство на външноикономическите връзки се установи, че към 18 юни 1991 г. е имало 353 български задгранични дружества с държавно участие. В действителност броят на тези дружествата е неизвестен, като вероятно е много по-голям от посочения. Голяма част от задграничните дружества са нерентабилни, но продължават да бъдат субсидирани от държавните фирми, които са ги учредили. При възложени от прокуратурата финансови ревизии на дружествата бяха констатирани много случаи, при които задграничните дружества не превеждат в България печалбата си, не плащат данъци в нашата страна и не правят отчисления за координаторите си, възползвайки се от регистрацията в чужбина като юридически лица[34].

 

Главният прокурор настоява изпълнителната власт да предприеме активни действия за защита на държавните интереси относно инвестираните по времето на комунизма средства в задграничните дружества с българско участие.[35] Въпреки че е сформирана правителствена комисия под ръководството на вицепремиера и министър на търговията Валентин Карабашев (АСП), кабинетът „Беров” не изпълнява докрай задачата. Той не прави изключение от общата държавна политика по въпроса за съдбата на инвестираните в задграничните фирми национални капитали. Предложението на Главна прокуратура за създаване на регистър и нов регламент за задграничните фирми е отлагано многократно и в крайна сметка не е прието.

Авторите на закона за приватизация Асен Мичковски[36] и Валентин Карабашев не включват въпросите за имуществото на задграничните дружества. Наредба за регистрация и контрол на задграничните дружества с българско държавно участие[37] е приета едва от служебния кабинет на Ренета Иджова (1994 г.). С нея ръководствата на предприятия с над 50 на сто държавно участие акционери в задгранични дружества са задължени в едномесечен срок да представят в Министерството на финансите и в Министерството на търговията справка за разпределението на печалбата в дружествата за последните три години, както и за преведените за този период в страната дивиденти и за полагащите се, но непреведени суми. Наредбата предвижда представителите на българските съдружници, избрани в управлението на смесените фирми, да не могат да извършват от свое или от чуждо име търговски сделки със сходен предмет на този на дружеството. След съставянето на годишните счетоводни отчети и баланси ръководствата на задграничните дружества са длъжни в двумесечен срок да ги предоставят в съответното отраслово министерство. Единният регистър на дружествата трябва да бъде създаден и воден в Министерството на търговията. След приемането ѝ нито едно политическо мнозинство и правителство не прави публично достояние информацията какви суми са преведени в страната.

Един от основните проблеми, с който се сблъскват прокуратурата и държавните институции след промените, се отнася до опитите да се върнат незаконно задържаните в чужбина печалби на дружествата с българско участие зад граница. Още в края на 60-те години в документите на МВТ е отчетено, че от първите 8 млн. долара обща печалба на задграничните дружества близо 3 млн. долара остават непреведени в страната. Тази тенденция продължава и през следващите три десетилетия. В повечето печеливши фирми реалната печалба остава скрита. Това, от една страна, се прави, за да не се плаща данък върху печалбата в съответната чужда страна, а от друга – да остават повече средства за самата фирма. Много от дружествата водят двойно счетоводство – едно за пред местните власти и друго за външнотърговската организация в НРБ, която го е създала. Според първата наредба за дейността на българските задгранични фирми от 1970 г. те са задължени да превеждат в страната 20 процента от своята печалба. С част от тези средства през 1973 г. в МВТ е образуван фонд „Финансиране дейността на задгранични дружества“. Както обаче посочва тогавашният министър на външната търговия Христо Христов в един доклад до министър-председателя Станко Тодоров, „постъпващите средства във фонда са крайно недостатъчни, за да се посрещнат исканията за отпускане на нови заеми за създаване на нови дружества или за изграждането на материално-технически бази“. По настояване на министъра от 1978 г. правителството приема отчислението на печалбите на задграничните дружества да нарасне на 30 процента.

С настъпването на промените започва да се търси отговор на въпроса за скритите печалби на задграничните дружества. Ревизионният акт на МВИВ от 1991 г. заключава, че „по данни на ревизията голяма част от печалбата от данъка върху печалбите на задграничните дружества не е внасяна в приход на държавния бюджет, а в последните години печалбата не е внасяна в България“. Документът подчертава, че „на ревизията не беше представена справка относно размера на реализираната печалба от задграничните дружества“. Поисканата от тогавашния финансов министър Иван Костов и от Главна прокуратура ревизия на резервната валутна програма също заключава, че „на ревизията не беше представена документация[38], от която да е видно кои дружества и в какви размери са отчислявали средства от печалбата си и колко средства са били набирани и раздадени от фонда за периода 1973–1988 г.“ Направен е изводът, че няма създадена организация от страна на МВТ, която да следи размера на реализираната от дружествата печалба и сумите, подлежащи на внасяне. Поставянето на въпроса за скритите печалби се открива и в други материали, свързани със задграничните фирми. В един от тях се прогнозира, че „умишленото задържане на печалбата в задграничните фирми след време ще се върне като валутни дивиденти при приватизацията на държавните фирми“[39]. Дори в направените ревизии обаче обща сума не се споменава. За каква глобална сума от печалбите става въпрос разкрива едно писмо на Националната служба за защита на конституцията[40] от 1991 г. до Главна прокуратура. В него се посочва, че непреведените печалби на задграничните фирми възлизат на около 1 млрд. долара и че злоупотребата с тях вече е започнала. Ето и цялото негово съдържание:

 

Бившите ВТО (сега ДФ и АФ) през последните години, използвайки своите задгранични смесени дружества, са отклонявали част от печалбата по експорта в чужди банки. Предполага се, че сумата е около 1 млрд. долара, като лихвите са използвани и за лични облаги. Това е било възможно, тъй като държавата не е упражнявала контрол по постъпващите суми в страната дали съответстват на експертните фактури.

В частност АФ „Електроимпекс“ е привела валутни средства директно на задграничните си смесени дружества „Фар“ – Милано, Италия, и „Елпром“ – Боркен, Германия.

Установяване и уточняване на отклонените валутни средства може да стане от Министерството на финансите и МВИВ чрез ревизиране на всички договори, сключени през последните години, и съпоставянето им със заприходените суми, отчетени по експортните фактури[41].

 

Никой никога не съумява да върне тези пари на държавата. В разследванията по дело № 4/1990 г. Главна прокуратура успява да установи две дружества, в които има невнесени печалби. И двете са на „Химимпорт“ – „Конор“, Швейцария, и „Растем“, Холандия. Финансовите ревизии в тях установяват, че в „Конор“ печалбата във валута за 1990–1992 г. след приспадане на съответните дивиденти възлиза на 3 482 676 швейцарски франка. Тяхната левова равностойност към февруари 1994 г. е 87 544 037 лева (ревизионен акт № З-7025/91 г. на управление ДФК при Министерството на финансите). Българското участие в „Конор“ възлиза на 90 процента от уставния капитал и съответно от печалбата му.

При „Растем“ за периода 1990–1992 г. е натрупана печалба в размер на 1 518 482 холандски гулдена, чиято левова равностойност възлиза на 28 427 501 лева към февруари 1994 г. Общата левова равностойност на двете дружества е 115 971 539 лева.[42] С тези две дружества усилията са изчерпани. За разлика от България Германия успява да открие 1,6 млрд. евро, укрити навремето в партийни каси и черни банкови сметки и различни фирми, свързани с червената номенклатура. Средствата се издирват от специално оторизирана комисия за проучване на имуществото на партийните и масовите организации в ГДР.[43]

По дело № 4/1990 г. за разследване на причините за икономическата катастрофа, завещана от БКП, прокурорите и следователите извършват разследвания в три основни направления – „Скрит транзит“, „Външна търговия“ и „Задгранични дружества“. Разпитани са множество участници в най-големите афери. Събрани са купища документи, сред които и ревизиите на една сравнително малка част от фирмите. Разследването разполага с ревизионните актове на следните задгранични дружества: „Булмак“ – Германия; БКВ, „Технимар“ и „Биджиес Роди“ – Гърция, на „Булгарплодекспорт“; „Данюбекс“ и „Софбим“ – Франция; „Фар“ и „Сибимекс“ – Италия, „Ардекс“ и „Конор“ – Швейцария; „Булгарфрукт“ – Холандия; „Българска нефтена компания“ – Либия. Всички ревизии са извършени през 1991 г. През следващата 1992 г. са ревизирани и задграничните фирми „Транпроджект“ – Нигерия; „Либутко“ – Либия, и „Елпром“ – Германия. По дело № 4/1990 г. е представен и ревизионният акт на австрийската фирма „Профипласт“ („Хохлойтнер“) от 1987 г. Всички те установяват злоупотреби и нарушения за милиони държавни средства.

По делото е извършена обстойна финансово-счетоводна експертиза на материалите, свързани с ревизионните записки, актове и начети на задграничните дружества. През 2005 г. прокуратурата прекратява и дело № 4/1990 г. Финансово-счетоводната експертиза по него установява, че „56,8 процента от документите, приложени към ревизионните преписки, представляват незаверени по установения ред документи (копия, фотокопия и ксерокопия), които не притежават необходимата доказателствена сила“. Така историята завършва без никой да понесе наказателна отговорност. През 1996 г. самостоятелното управление на БСП чрез кабинета „Виденов” предизвиква банкова криза и много от трезорите, кредитирали бивши ВТО и стопански организации със задгранични фирми в чужбина, са обявени в несъстоятелност. Кръгът се затваря и приключва напълно с приватизацията след 1997 г.

Въпреки това въпросът с капиталите зад граница остава проблем, който нито едно правителство и ръководство на държавното обвинение не разглежда докрай и при който частните интереси надделяват над държавните, независимо че проблемът периодично е поставян на общественото внимание.

През 2002 г. народните представители Лъчезар Тошев[44] и Йордан Нихризов от парламентарната група на ОДС инициират подписка за създаване на независима парламентарна комисия за проучване на задграничните дружества. През септември същата година предложението е отхвърлено от парламента. В резултат на парламентарните питания на Лъчезар Тошев от този период Министерството на икономиката извършва инвентаризация на бившите ВТО и установява, че от 134, които са под шапката на министерството, 45 са приватизирани, 9 са в процедура на приватизация, 30 са в ликвидация, а 31 – „замразени“. Само едно от тях – „Булгаргеомин“, към 2002 г. има близо 49 млн. лева дългове. През 2003 г. Лъчезар Тошев сезира Парламентарната комисия за борба с корупцията. В резултат на 10 септември 2004 г. парламентът гласува решение, което би следвало да даде по-голяма яснота за наследството на задграничните дружества. С него е прието:

– Министерският съвет да създаде междуведомствена комисия за проучване на състоянието на задграничните дружества с българско участие, както и инвестираните държавни средства в чужбина през периода до 1990 г. и тяхната съдба към настоящия момент, а също така и действията на държавните органи по управлението на държавната собственост във външнотърговските дружества след 1990 г.;

– Комисията в шестмесечен срок да внесе доклад в Народното събрание (НС) за констатираните факти;

– Задължава се НРС в тримесечен срок да представи на НС информация за създадените до 1990 г. задгранични дружества;

– Задължава се министърът на икономиката в тримесечен срок да представи в НС информация за задграничните дружества, съдържаща се в регистъра, създаден през 1994 г.;

– Задължава се БНБ в тримесечен срок да представи на НС копие от ревизионния акт на БВТБ и приложенията към него;

– Задължава се подкомисията по приватизационен контрол към Комисията по икономическа политика към НС в тримесечен срок да изготви доклад за извършените приватизационни сделки със задграничните дружества.

 

В изпълнение на решението на 26 октомври 2004 г. Министерският съвет създава междуведомствена правителствена комисия.[45] Интересно е, че в състава на комисията не е привлечен представител на НРС и въпросът с неявните фирми на разузнаването изобщо не е засегнат. Докладът на комисията е внесен в парламента на 11 април 2005 г. Тя констатира, че по данни на Министерството на икономиката от 311 дружества са получени данни за 51, които са ликвидирани, три действащи и две недействащи. За останалите информация не е представена. 128 са приватизирани, като капиталът им е продаден от Агенцията за приватизация. В доклада на междуведомствената комисия се посочва, че „не се установиха данни за точно водени регистри на задграничните дружества с българско участие за периода 1963–1994“[46]. Министърът на икономиката Лидия Шулева (НДСВ) представя в Народното събрание регистър с 311 фирми, а председателят на БНБ Иван Искров внася в парламента ревизионния акт на БВТБ от 1993 г. Директорът на НРС ген. Кирчо Киров внася списък с имена на задгранични фирми без други обяснения (журналистите нямат пряк достъп до тези материали). Показателно е разминаването в броя на дружествата – по официалния регистър в Министерството на икономиката дружествата са 311 (голяма част от тях са регистрирани след 1990 г.), според прокуратурата през 1993 г. те са 353, според Парламентарната подкомисия за установяване на причините за икономическата криза от 1992 г. – 395. Обобщени данни за вложените в тях средства не се посочват. „Информацията в докладите е непълна и недостатъчна“, посочва Лъчезар Тошев. Според него „проблем на българския преход е, че не можа да намери решение на въпроса и може би не е имало политическа воля за това“[47]. Последното си парламентарно питане Лъчезар Тошев отправя към министъра на икономиката Петър Димитров (БСП) през август 2008 г. Той продължава да настоява Министерството на икономиката да изясни в пълнота състоянието на задграничните дружества и инвестираните държавни средства в чужбина. Министър Димитров отговаря, че Министерството на икономиката не води регистър на задграничните дружества, а този, съставен при Лидия Шулева през 2004 г., е разсекретен и предаден в Държавния архив. Той посочва, че към 26 септември 2008 г. съдебно са регистрирани 49 дружества, от които действащи са само три. Останалите са в различен период на прекратяване и ликвидация. Сред тях е „Булгаргеомин“ ЕАД. То има участие в седем задгранични фирми, от които е действаща само една, в Монголия, която работи на загуба поради особености в климатичните условия, позволяващи работа до три месеца в годината. Следва „Булгартабак Холдинг“, където държавното участие към този момент е 80 процента. Той има 12 задгранични дружества, създадени през периода 1997–2001 г. Повечето са ликвидирани и не функционират. „Булгарплодекспорт“ има четири дружества, които са в процес на ликвидация. „Интеркомерс“ ЕАД участва в „Булсинг“ в Сингапур, което е в процедура на ликвидация. „Балканкар Холдинг“ е обявен в несъстоятелност през 2002 г. Основната част от притежаваните акции в задграничните дружества на холдинга са продадени. Непродадени са акции в седем дружества, от които едно е в процес на продажба, едно в процес на фалит и пет са неработещи. Последното е „Булгаргаз Холдинг“, което участва с 16,6 дяла в „Набуко Газ Пайплайн Интернешънъл“ ООД и е фирмата, създадена за изграждането на газопровода „Набуко“. Задграничното дружество е със седалище във Виена, а източникът на средствата на българското участие е „Булгаргаз“.[48] Обяснението на поредния министър има познато съдържание. То напълно се вписва в нежеланието на политическия елит да даде ясен отговор на въпроса дори и двадесет години след края на комунизма и началото на разпада на империята на задграничните фирми. Това обаче не е всичко. Следва категоричен отказ да се проследи движението на изгубените държавни капитали зад граница. Той идва от най-високо държавно ниво – министър-председателя Сергей Станишев. „След като в миналото е липсвал механизъм за контрол на задграничните дружества, сега, след толкова години, е нереално да бъдат предприети кой знае какви мерки за изясняване на тяхното състояние към момента”[49], смята тогавашният премиер и лидер на БСП. С това обяснение той официално декларира, че изпълнителната власт няма да направи нищо, за да изясни какво е станало и как се е трансформирала най-голямата задгранична инвестиция на българската държава – дружествата с българско участие в чужбина. В своя отговор Станишев посочва, че направеният през 2004–2005 г. задълбочен анализ на наличната информация, представен в доклада на междуведомствената комисия от април 2005 г., ясно сочи, че непредприемането на адекватни мерки от страна на държавата в дълъг период от време и липсата на съответна информация прави невъзможно точното проследяване на развитието на задграничните дружества, анализирането на съответните финансови параметри и съставянето на цялостна картина, както и на списък на задграничните дружества, за които да се набележат нови мерки. „Вие разбирате, че това не е липса на воля, било то политическа или професионална, а обективни трудности, с които се сблъскват българските правителства през последните години“, заключава Станишев. Той препоръчва на депутата да потърси истината в Държавния архив, където са предадени архивите на задграничните дружества.

В отговора си премиерът посочва, че през периода 1986–2004 г. Агенцията за държавен финансов контрол е извършила финансови ревизии на 245 задгранични дружества. Подобна цифра се появява за първи път. Депутатът Лъчезар Тошев се обръща към министъра на финансите Пламен Орешарски за повече информация. Министърът уточнява, че от направените в посочения период ревизии в архива на Агенцията за държавен финансов контрол се съхраняват само 71 ревизионни преписки.[50] В 54 случая са издадени заповеди за отстраняване на констатирани пропуски и нарушения и са съставени 21 акта за начет срещу отговорни длъжностни лица. От приложения в отговора списък на запазените ревизии става ясно, че повечето от тях са извършени през периода 1994–1997 г. Като задгранични дружества са причислени някои подразделения на „Геоком“ и „Техноекспортстрой“ в Либия, както и 15 представителства на авиокомпания „Балкан”. Шест ревизии са направени през периода 1999–2000 г., свързани предимно с авиокомпания „Хемус Ер“.

По този начин е сложена точка на отсъстващия години наред интерес на държавата към установяването на една от най-гигантските финансови злоупотреби в България, започнала в края на комунизма и продължила близо две десетилетия по времето на прехода, в която е заченат моделът на институционална корупция в страната.

 


(Началната страница от строго секретно решение на Валутната комисия на Политбюро на ЦК на БКП за закупуване на западногерманските производствено дружество „Рьоперверк”, което са изсипани безрезултатно 100 млн. германски марки до 1989 г. Източник: Архив на Националната следствена служба. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)




(Писмо на главния прокурор Иван Татарчев до министър-председателя Любен Беров и министъра на финансите Стоян Александров, в което през 1994 г. им обръща внимание за проблема с непреведените в България печалби на печелившите задгранични фирми, върху които нито едно политическо мнозинство след 10 ноември 1989 г. не успява да установи държавен контрол. Източник: Архив на Националната следствена служба. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)





(Началната страница на постановление на Главна прокуратура за възлагане на финансови ревизии на някои от стотиците задгранични фирми, образувани по времето на комунистическия режим. Източник: Архив на Националната следствена служба. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)





(Писмо на Националната служба за защита на конституцията (наследник от 1990 г. на Второ главно управление на ДС, контраразузнаването) до Главна прокуратурата, в което се посочва за започналите злоупотреби с непреведените печалби от задграничните дружества, за които се предполага, че възлизат на около 1 млрд. щатски долара. Източник: Архив на Националната следствена служба. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)