Надежда Бачева: Когато партийната политика влезе в детската ясла

Има един изпитан политически похват: когато искаш да прокараш спорно решение, първо го представяш като единствен изход от неизбежна катастрофа. Обществото трябва да повярва, че времето за дискусии е изтекло, че алтернативите са изчерпани и че всяко възражение срещу предлаганата „реформа“ всъщност е съпротива срещу прогреса.

Точно в подобна ситуация се оказва столичната система на детските ясли.

Недостигът на медицински сестри е реален проблем. Никой не оспорва това. Но когато от констатацията, че медицинските специалисти не достигат, се премине към идеята да бъде променен самият модел на грижа, неизбежно възниква въпросът: решаваме ли кадровата криза, или просто премахваме нормативната необходимост от кадрите, които не успяваме да осигурим?

Още по-интересно става, когато сходни идеи се появяват едновременно в парламентарна законодателна инициатива на „Да, България“ и в политиката, прокарвана от заместник-кмет на София, свързан с ръководните структури на същата партия.

Тогава вече не говорим единствено за административна реформа. Говорим за границата между партийната политика и местната власт. И за риска общинската администрация да се превърне в терен за предварителен тест на политически решения, които все още не са получили необходимото законодателно одобрение.

Колективната власт и удобната сянка на председателите

Кой управлява „Да, България“?

На пръв поглед отговорът изглежда очевиден: Божидар Божанов и Ивайло Мирчев. Двамата са разпознаваемите лица на партийното ръководство. Нещо като Борисов и Цветанов в годините на съвместното им политическо лидерство.

Или пък не съвсем.

Защото „Да, България“ от години изгражда публичния си образ именно върху противопоставянето на традиционния лидерски модел. Партията се представя като формация с колективно управление, вътрешнопартийна демокрация и разпределена политическа отговорност.

Това не е само политическа реторика. В партийния устав са описани националните органи на движението и ролята на председателите и Изпълнителния съвет. Председателите ръководят и представляват формацията, а Изпълнителният съвет ги подпомага при изпълнението на техните функции.

Следователно политическият процес не се изчерпва с двамата председатели. Той включва и колективни органи, чрез които се формират, обсъждат и реализират партийните решения.

Историята на партията предлага показателен пример. Когато Христо Иванов подаде оставка като председател, с него се оттегли и тогавашният Изпълнителен съвет. Този акт демонстрира нещо съществено: политическата отговорност не се възприема единствено като персонална, а като колективна.

И тук възниква въпросът, който пренася темата от партийната централа в сградата на Столичната община.

Какво се случва, когато представител на колективното партийно ръководство едновременно упражнява изпълнителна власт като заместник-кмет?

Надежда Димитрова Бачева е заместник-кмет на София с ресор „Социални дейности и здравеопазване“. Тя участва и в Националния съвет, и в Изпълнителния съвет на „Да, България“.

Ако това участие е запазено по време на изпълнението на общинските ѝ функции, въпросът престава да бъде просто политически. Той придобива и правно измерение.

Законът за местното самоуправление и местната администрация съдържа правила за несъвместимост, предназначени да предотвратяват съчетаването на определени публични длъжности с други управленски функции. Ще се фокусираме върху чл. 42 от ЗМСМА и ограниченията, свързани с упражняването на местната изпълнителна власт.

Дали конкретното участие на Бачева в партийните органи попада под приложима законова забрана?

Разпоредбата на чл. 41, ал. 1 от ЗМСМА установява строги забрани по отношение на паралелната професионална, търговска или политическа дейност на лицата, избрани за кметове (режимът се прилага съответно и за техните заместници). Законът императивно постановява, че за времето на мандата си, те не могат да участват в ръководни органи на политически партии, да бъдат членове на управителни, надзорни или контролни съвети, съвети на директорите или контрольори на търговски дружества, както и да упражняват търговска дейност…

Ако Изпълнителният съвет участва в управлението на партията, как се съвместява тази функция с отговорността на заместник-кмета да действа независимо от партийните интереси?

И това не е абстрактна юридическа дискусия. Защото следващият епизод се развива там, където политическите решения засягат най-уязвимите граждани — децата от нула до три години.

Когато недостигът на медицински сестри се превърне в аргумент за смяна на системата

Администрацията на Надежда Бачева поставя проблема с недостига на медицински специалисти в столичните детски заведения. Решението, което се обсъжда, е преминаване към модел с по-силен образователен компонент, променящ досегашната организация на яслената грижа.

Идеята може да звучи модерно. Дори привлекателно.

Само че тя не възниква в политически вакуум.

В Народното събрание депутатът от „Да, България“ Елисавета Белобрадова и група народни представители внасят законопроект за изменение и допълнение на Закона за предучилищното и училищното образование № 52-654-01-103.

Законодателната инициатива предизвиква обществен трус, тъй като засяга модела на организация на детските ясли, разрушава баланса между здравната и образователната грижа.

Критиците на проекта го разглеждат като опит за институционално преместване на яслите от системата на здравеопазването към тази на образованието, с риск медицинските специалисти да бъдат изместени от педагогически кадри.

Оттук идва и сериозното политическо подозрение: дали обсъжданите промени в София са самостоятелна административна инициатива, основана на конкретните потребности на столицата, или представляват приложение на политическа концепция, разработвана паралелно от същата партия?

Едва ли е съвпадение, по-скоро е търсен ефект на прецедент…

Сходството между двете синхронизирани инициативи е основание за публичен въпрос, но само по себе си не доказва предварителна координация.

Именно затова общинската администрация дължи ясен отговор. Кой е разработил предложението? Какви експертни оценки са извършени? Какви алтернативи са били обсъждани? И защо съществуващият кадрови проблем трябва да бъде преодоляван чрез промяна в организацията на грижата, вместо чрез целенасочена политика за привличане и задържане на медицински специалисти?

В обществения спор се появява и друго опасение – че преминаването към образователен модел може да отвори по-широко поле за участие на неправителствени организации и доставчици на образователни услуги. Това само по себе си не е доказателство за лобизъм. Но е достатъчна причина да се поиска прозрачност относно евентуални бъдещи участници, критериите за достъп и механизмите за контрол.

Защото в детската ясла не се разпределят просто административни компетентности. Там се носи отговорност за здравето и безопасността на деца, които още не могат сами да защитят интересите си.

Голямата криза, която не затвори нито една яслена група

Най-неудобният въпрос към аргументацията за спешна реформа идва не от политическите противници на Бачева, а от официален отговор на Столична община.

След питане на общинския съветник Диана Тонова кметът Васил Терзиев подписва отговор с дата 21 юли 2026 г.:

Васил Терзиев: „През 2025 г. не е била закрита нито една яслена група поради недостиг на медицински персонал.“

И още:

„По информация на направление „Образование, спорт и младежки дейности“ през настоящата учебна година яслените групи в общинските детски градини функционират в рамките на наличния капацитет и при осигурен най-малко един медицински специалист във всяка група.“

Този отговор не разказва, че в София няма недостиг на медицински сестри. Нито изключва вероятността проблемът да се задълбочи в бъдеще.

Но поставя под съмнение внушението, че през посочения период системата вече е била изправена пред масово затваряне на яслени групи.

Тук е същественото разграничение между реален кадрови дефицит (…какъвто има) и представянето му като непосредствена институционална катастрофа.

Ако няма затворени групи по посочената причина, колко групи действително са застрашени и в какъв срок? Какви мерки е предприела общината за повишаване на възнагражденията, подобряване на условията на труд и привличане на нови кадри?

Без подобни данни политическият дебат лесно се измества от доказуемото към предполагаемото.

А когато една предполагаема криза се превърне в основен аргумент за радикална промяна, обществото има право да поиска не уверения, а доказателства. Доказателства а не внушения…

Съдебната система срещу административния ентусиазъм

Паралелно с политическите спорове възниква и правен конфликт около промените в нормативната уредба за детските ясли в София.

Общинското иновативно мислене се сблъсква челно и с националната съдебна система. Върховният административен съд, а впоследствие и Административен съд София-град, спират спорни промени в наредбите за яслите в София. Тази правна фрикция илюстрира нагледно че националните здравни стандарти са все още с приоритет, когато става дума за най-малките.

Тези производства имат особено значение. Защото една община може да предлага нови модели на управление, но не може чрез местна наредба да пренебрегва действащите национални изисквания.

И тук отново се появява противоречието: когато администрацията твърди, че проблемът е достатъчно сериозен, за да наложи промяна на системата, защо решението се търси преди всичко в пренареждането на институционалните правила, а не в преодоляването на самия недостиг?

Реакции…

Съпротивата срещу предложените промени не се ограничава до една партия или до един политически лагер.

Общинските съветници Ваня Григорова, Диана Тонова и Емил Димитров се противопоставят на законодателната инициатива, като поставят под въпрос както аргументите за нейната необходимост, така и последиците за здравната грижа.

Тримата настояват, че когато София се използва като основен пример в подкрепа на национални законодателни промени, дебатът следва да се проведе и в Столичния общински съвет, въз основа на проверима фактология.

Това изискване е напълно логично. Столичната община не е политическа лаборатория, в която могат предварително да се прилагат идеи, чието обществено и законодателно обсъждане още не е приключило.

Още по-категорично звучи позицията на КТ „Подкрепа“.

Синдикалната организация се противопоставя на реформа, изградена върху административно преместване и професионална подмяна, когато липсват достатъчно доказателства, че тя ще подобри живота, здравето и развитието на децата.

„Бебетата и децата от 0 до 3 години не са административна категория, не са бюджетна позиция. Не са инструмент за институционално влияние. Не са поле за експерименти.“

Тези думи поставят реформаторската реторика в съвсем различна перспектива.

Защото въпросът не е дали педагогическата грижа е необходима. Тя безспорно е важна. Въпросът е дали нейното развитие трябва да става за сметка на медицинската грижа и дали промяната е подкрепена с достатъчно професионални доказателства.

Недостигът на медицински специалисти не е автоматичен аргумент за премахване на необходимостта от тях. Както недостигът на учители не би могъл да бъде основание да заменим преподаването с административно облекчена форма на присъствие в класната стая.

Решение, което променя нормативните изисквания, може да облекчи кадровата статистика. Но това не означава непременно, че е подобрило качеството на услугата.

А децата не са статистика…

Общината като институция или като продължение на партийната централа?

Тук двете линии на историята се срещат.

От едната страна стои заместник-кмет, за когото е установено, че е запазил участие в ръководните органи на политическа партия.

От другата – общинска инициатива, която показва съществени сходства със законодателно предложение на народен представител от същата формация.

Между тях се намират конфликтът около медицинските сестри, съдебните производства, противопоставянето на общински съветници и синдикати, както и критични професионални становища.

Всяко от тези обстоятелства може да има самостоятелно обяснение. Но събрани заедно, те пораждат достатъчно сериозни въпроси за прозрачността на решенията, независимостта на местната администрация и политическата отговорност.

Не е необходимо да бъде доказано тайно партийно разпореждане, за да съществува проблем с доверието. Достатъчно е гражданите да не могат ясно да разграничат дали едно решение произтича от обективните потребности на общината, или от програмните приоритети на партията, с която е свързан съответният администратор.

Именно заради подобни рискове съществуват правилата за несъвместимост и механизмите за предотвратяване на конфликт на интереси.

Тяхната функция не е да отричат правото на политическите партии да участват в управлението. Нито да изискват от избраните или назначени политически лица да се откажат от убежденията си.

Функцията им е друга: да гарантират, че публичната власт се упражнява в рамките на закона и в интерес на гражданите, а не като продължение на вътрешнопартийната дисциплина.

Затова въпросът дали Надежда Бачева участва в съответните ръководни органи, какъв е официалният ѝ статут и съвместим ли е той с длъжността ѝ, заслужава ясен, институционален и документално обоснован отговор.

Не политическа декларация. Не интерпретация на устава според моментната целесъобразност. А проверими обстоятелства и приложима правна оценка от съответните контролни органи.

Най-важният въпрос, на който никой не бива да отговаря вместо родителите

В цялата тази история има нещо парадоксално.

Политическа формация, която поставя прозрачността, върховенството на закона и институционалната независимост сред основните си публични принципи, се оказва в центъра на спор, в който именно тези принципи трябва да бъдат демонстрирани на практика.

Ако „Да, България“ действително функционира чрез колективно ръководство, отговорността за партийните решения не може удобно да се замитат под килима само през председателския пост.

Същото важи и за реформата в детските ясли.

Ако инициативата на госпожа Бачева като заместник кмет съвпада със законодателен проект на „Да, България“, гражданите имат право да знаят дали това е резултат от независим експертен анализ, или е съгласувана политическа стратегия.

Защото реформата не става добра само защото е наречена модерна. И партийната лоялност не се превръща автоматично в обществен интерес само защото е представена като грижа за хората.

В крайна сметка най-тревожният въпрос не е кой ще спечели политическия спор между „Да, България“ и нейните политически опоненти, синдикатите или общинските съветници.

Въпросът е кой поема отговорността, ако една неправилно обмислена реформа отслаби медицинската грижа за най-малките.

Децата не могат да гласуват. Не могат да участват в обществените обсъждания. Не могат да оспорват политически решения или да поискат оставката на администратор.

Тяхното право на защита зависи от отговорността на възрастните и от независимостта на институциите.

Именно затова детската ясла не трябва да се превръща в мястото, където партийните амбиции изпреварват доказателствата, а политическата целесъобразност започва да диктува стандартите за грижа.

Защото когато политиката прекрачи прага на детската ясла, най-важният въпрос вече не е чия е реформата.

А в чий интерес се прави.