Как се продаваше перлата на Черноморието?
Спомняте ли си „мътните години“ на приватизацията, когато цели сектори от държавната икономика сменяха собствеността си при неясни обстоятелства?
Случаят с продажбата на ваканционно селище „Елените“ е емблематичен пример, който и до днес разкрива изненадващи детайли за това как държавната собственост е преминавала в частни ръце.
Ето някои от най-невероятните аспекти на сделката, които ще ви накарат да се замислите:
1. Продаден за жълти стотинки? Невероятният мащаб на активите срещу цената.
Империя за 7 милиона долара: Какво всъщност е купено?
Приватизационният договор от 3 юни 1999 г. е сключен за 60% от акциите на „Елените“ на цена от 7 милиона щатски долара, при положение че само няколко месеца по-рано оценката на активите от KPMG възлиза на 13,496 милиона долара. За тази цена купувачът – работническо-мениджърското дружество (РМД) „Елените – инвест“ АД – не получава просто няколко хотела, а цяла империя: над 1000 декара земя по крайбрежието, хотелски комплекс с 222 двуетажни и триетажни вили тип „финландски“ и „френски“, собствена пречиствателна станция в Свети Влас, пететажен сервизен комплекс с казино, мотел „Емона“, търговски центрове, ресторант „Таляна“ и дори сграда на МВР. Пакетът е включвал и пълна енергийна независимост със собствена подстанция, пет трафопоста и електропровод.
Контрастът между огромния обем активи и продажната цена е зашеметяващ, но условията за плащане са дори по-скандални.
Само 10% от сумата (700 000 долара) са платени веднага, а за останалите 90% е договорен едногодишен гратисен период и изплащане на девет равни годишни вноски. На практика държавата е кредитирала купувача почти безлихвено за 90% от стойността на сделката, поемайки целия риск, докато купувачът е получил контрол върху печеливш актив с минимална първоначална инвестиция.
2. „Здрава“ компания с един фатален пропуск: Игнорираната опасност.
Тиктакаща бомба в оценката: Пренебрегнатото свлачище.
Противно на популярния мит, че по време на прехода са се приватизирали само губещи предприятия, „Елените“ е било в отлично финансово здраве.
В доклада си KPMG констатира, че към 1998 г. дружеството е с „високи и постоянни“ печалби и парични потоци, има ниска задлъжнялост и висока събираемост на вземанията. Този факт прави цената от 7 милиона долара за 60% от акциите още по-необяснима – държавата не се е отървавала от губещ актив, а е продала печеливша перла на изключително занижена цена.
На фона на тази положителна оценка обаче се крие шокиращ факт.
В раздела „Инвестиционна програма“ от доклада, оценителите отбелязват една сериозна, но напълно игнорирана опасност:
„В близост до ваканционното селище се намира свлачище, от което съществуна опасност да бъдат повредени и засегнати някои от сградите на ваканционното селище. Поради липсата на точен анализ на потребностите от финансови средства за укрепване на свлачището, такива не са включени в прогнозата“.
Този пропуск е изключително показателен. Той демонстрира формалния характер на оценката, при която риск, идентифициран точно в раздела, където трябва да се планират средства за неговото овладяване, е просто подминат. Липсвала е реална грижа за бъдещата сигурност на актива.
3. „Креативно счетоводство“: Как се плаща с компенсаторки.
Не само в кеш: Ролята на компенсаторните инструменти.
Първоначалният приватизационен договор позволява 30% от дължимата сума да се плати с държавни дългосрочни облигации. Но ролята на непаричните инструменти става още по-ключова с появата на сцената на Вълчо (Ветко) Арабаджиев през 2000 г.
Тогава неговото дружество „Елените инвест“ АД купува 15% (общо 51 112 броя поименни акции) от капитала на „Елените“ АД директно от Агенцията за приватизация. Ключовият факт тук е, че цялата тази вноска е платена изцяло с „компенсаторки“.
Това е един от класическите механизми на прехода.
На практика той е позволявал активи на стойност милиони да бъдат придобити срещу ценни книжа, които често са се търгували на свободния пазар за малка част от номиналната им стойност, концентрирайки огромно богатство в ръцете на малцина.
4. Тихата смяна на властта: От РМД до управлението на Арабаджиеви.
Не смяна на собствеността, а „мандат за управление“.
Само три години след сделката, през 2003 г., Ветко и Маринела Арабаджиеви вече реално управляват ваканционното селище. Официално обаче всичко изглежда легитимно. Техният адвокат Васил Главчев обяснява пред медиите, че „няма промяна на собствеността“, а Общото събрание просто е дало на Арабаджиев „мандат за управление“.
В борда на директорите влизат приближени до Арабаджиев лица като Иван Вълчанов и Димитър Стойчев. От стария екип, осъществил приватизацията, остава само един юрист. Този формален „мандат“ е бил елегантен начин за заобикаляне на надзора и клаузите в приватизационния договор, като реалният контрол е преминавал в нови ръце, без да се задействат законовите механизми, предвидени при смяна на собствеността.
5. Името, което казва всичко: Как народът нарече тези сделки.
„Разбойническо-ментърджийска“ приватизация.
Приватизацията чрез работническо-мениджърски дружества (РМД), характерна за управлението на Иван Костов, често е служела като параван за придобиване на активи от тесен кръг хора при изключително изгодни условия.
Купувачът на 60% от „Елените“ е именно такова дружество – РМД „Елените – инвест“ АД.
Неслучайно народният хумор бързо намира точно определение за този процес. „Разбойническо-ментърджийска приватизация“ – този прякор улавя същината – активите се придобиват по непрозрачен начин, който облагодетелства малцина за сметка на държавата. Като допълнителен щрих, в периода 2001-2004 г. дружеството „Елените инвест“ АД (фирмата на Ветко Арабаджиев) е осъдено да плати над 25 хил. лв. за неизпълнение на задълженията по трудовата заетост, поети в първоначалния приватизационен договор.
Заключение: Какво ни казва историята на „Елените“ днес?
Детайлите около приватизацията на „Елените“ не са просто исторически факти, а болезнен урок за механизмите на българския преход. Те разкриват как печеливши активи са продавани на занижени цени, с формални оценки, които пренебрегват реални рискове, и с използване на компенсаторни инструменти, които заобикалят плащането в брой. Какви са дългосрочните последици от подобни сделки и научихме ли уроците си от „мътните години“ на прехода?